- А баща ми?
- Каза ни, че баща ти останал вкъщи с децата, освен това не можел да си позволи да затвори пекарната дори за ден.
- Беше едно много тъжно погребение - обади се Игнасио.
- Ни свещеник, ни приятели. Сами, тя и гробарят... И онзи толкова мъничък ковчег, дори кръст нямаше отгоре. Аз я попитах: „Но как така няма кръст върху ковчега?“. А тя ми отвърна: „Няма защо да има, детето не е кръстено“
Амая прехапа устната си, докато слушаше.
- Ние носехме букет цветя и това беше единствената следа, която остана върху плочата, когато я затвориха. Попитах я как се е казвало момиченцето, за да поръчам на каменоделеца да го гравира върху мрамора, но тя отсече, че си нямало име. Затова на плочата не пише нищо, но то си е там. За щастие, оттогава не е отваряна, да чукаме на дърво, не се е поминал никой от семейството през тия години - каза лелята и се прекръсти суеверно.
Амая претегли информацията.
- Някой от вас успя ли да види тялото?
- На бебенцето? Не, ковчегът беше затворен, пък и не сме настоявали: да видиш мъртвородено дете, е нещо, което спокойно можем да си спестим.
Амая погледна замислено роднините си.
- Освен противоречията около причината за смъртта всичко за това дете е забулено в тайна. Майка ми скрила раждането му от цялото семейство, нито сестрите ми, нито аз знаехме за него, в акта за раждане има нередности, а появата при странни обстоятелства на кости, които се оказа, че принадлежат на тази моя сестра, правят още по-подозрителни обстоятелствата около нейното раждане и смърт.
- Но ние видяхме как я погребват...
- Не сте видели... - понечи да употреби думата „труп“, но изведнъж реши, че страничните значения в нея са прекалено едри за едно мъртво новородено... - тялото - промълви тя.
- Какво намекваш, за бога?! - уплаши се Анхела. - Че вътре може да не е имало тяло?
- Поне не цяло...
Близките й занемяха, споглеждайки се смутено. Когато Анхела отново заговори, беше много сериозна.
- Какво искаш да направиш сега?
- Да проверя.
- О, но това означава... - каза лелята, закривайки уста, сякаш отказваше да облече в думи тази ужасия.
- Да - потвърди Амая, - не бих ви молила за това, ако не вярвах, че няма друг начин да се уверим.
Мирен хвана ръката й, преди да каже:
- Не е нужно да ни молиш за каквото и да било, Амая, ти също си наследница, следователно имаш право да се разпоредиш да я отворят.
- Ще се обадя на гробищата - каза Игнасио и стана. Върна се след няколко секунди. - Ще трябва да изчакаме до края на деня, докато затворят, към осем. Не искат да отварят гробницата в часовете за посещения.
- Разбира се - прошепна Амая.
- Ще те придружим - каза Анхела, а останалите кимнаха в знак на съгласие, - но сама разбираш, че няма да поглеждаме вътре; вече сме прекалено стари за такива неща.
- Не е нужно, съжалявам, че ви притесних, бяхте достатъчно любезни, освен това няма да е приятно.
- Затова няма да поглеждаме вътре - засмя се вуйчо й, - но ще бъдем до теб.
- Благодаря - отвърна тя почти трогната.
- Шефке, може ли да поговорим за момент? - помоли Йонан.
Той се изправи и Амая го последва към коридора.
- С гробницата може и да нямате проблеми, но ако искате да отворите ковчега, ще ви е нужна заповед. Близките ви няма да възразят, аз също няма да си отворя устата, но ако открием нещо странно, ще се наложи да обясняваме защо сме го отворили.
- Йонан, не мога да разкажа всичко това на съдията, то е прекалено... Не мога да го разкажа на никой съдия, все още не разполагам с нищо, не знам нищо, а това, което си мисля, е прекалено ужасяващо. Искам само да се уверя дали е там, искам само да видя този малък ковчег.
Йонан кимна, ясно му беше, че тя няма да се примири, не и инспектор Саласар, която познаваше. Докато си говореха в коридора, покрай тях мина мъжът на леля й.
- Оставате на обед - обяви той.
Гробището „Польое“ се намира на върха на възвишението в квартал „Егия“ на Сан Себастиан. Продупчено отдолу заради един от тунелите на „Ла Варианте“17, върху повече от 64 000 квадратни метра площ са разположени 7500 внушителни гробници и 3500 ниши, като по-голямата част от просторните гробници са от мрамор и дялан камък, свидетелство за величавото минало на града. Пантеонът на семейството й беше на три нива, двете странични по-ниски, а средното по-високо, увенчано с огромен кръст, заемащ цялата повърхност на покрива. Трима общински служители ги чакаха, пушейки и разговаряйки до гроба. След като повдигнаха плочата с помощта на скрипец, монтиран върху гроба, те подпъхнаха отдолу две дебели стоманени шини и плъзнаха по тях тежкия камък.