- Както знаете, в това село идват много туристи, любители на планината и естествено, повечето от тях минават през църквата, тъй като това е един великолепен храм - отговори отчето с неприкрита гордост.
- Да сте достроявали или ремонтирали наскоро сградата?
- Не, последно ремонтирахме корниза на лявото крило, но оттогава минаха две години.
- Имали ли сте пререкания или спорове с някой от енориашите?
- Не.
- А със съседите?
- Също не. Да не намеквате за лично отмъщение?
- Не можем да го изключим.
- Грешите - заяви свещеникът и погледна студено Амая, при все че тя си мълчеше.
- Кой ви помага в църковните задължения?
- Капеланът, две момчета, които се редуват през неделя: обикновено деца, които се готвят за първо причастие на следващата пролет, две-три вероучителки... - той докосна замислено слепоочието си, - Кармен, жената, която ви отвори, тя чисти и тук, и в църквата, грижи се и за цветята, от време на време й помага някоя от вероучителките.
- Някой от тези хора да е заел мястото на другиго, който преди е вършел дадена работа, а
после по някаква причина се е оттеглил?
- Боя се, че с изключение на капелана и двете момчета за първо причастие, всички останали са местни жителки на Арискун, които от години вършат тези неща. В интерес на истината - добави той за пръв път с усмивка - църквата е много задължена на жената въобще - и погледна помирително към Амая. - Ако не са жените, повечето енории нямаше да могат да осъществяват своите програми. Всъщност тук, в Арис...
Амая го прекъсна, изстрелвайки един въпрос във въздуха.
- Колко жители има Арискун?
- Не знам с точност, около шестстотин, шестстотин и двайсет горе-долу.
- Сигурно познавате всичките си енориаши.
- Така е, в такова малко село общуваме отблизо - усмихна се гордо той.
- В такъв случай бихте забелязали появата на нови енориаши, нали?
Усмивката замръзна на лицето му
- Да - отвърна изненадан, - точно така.
- Младежи? - запита Амая.
- Един. Тукашно момче, Бенят Салдуа. Познавам семейството му, бащата не стъпва в църквата, малко е грубоват като човек, но не го упреквам, всеки по свой начин понася болката. Виж, майката често идваше, почина преди шест месеца от рак, много тъжно.
- А от колко време идва младежът?
- От месец-два, но той е добро, примерно момче, не създава проблеми, нито се забърква с... нали ме разбирате, с други младежи, по-така... Преди не стъпваше в църквата, но след първото причастие често съм го виждал в библиотеката. Добър ученик е, веднъж ми каза, че искал да учи история...
- Обзалагам се, че винаги стои отзад, самотен и малко встрани от другите.
Лицето на отец Локин беше по-бледо от обичайното.
- Така е, но откъде знаете?
- И никога не се причестява - добави Амая.
Когато напуснаха дома на енорийския свещеник, вятърът се бе усилил, метеше улиците и шибаше фасадите, откъдето неколцина местни жители ги следяха през затворените капаци. Ириарте изчака да се качат на колата, за да попита.
- Какво толкова особено има в това, че момчето остава в задната част на църквата? Аз самият така правя. А за причестяването... може би не се чувства още готов или се срамува. Когато един християнин дълго не е стъпвал в църквата, може да изпитва стеснение, щом пристъпи прага й отново.
Амая внимателно го изслуша.
- Може и така да е, но също така е възможно да пресъздава исторически момент, времето, в което аготите нямали право да се доближават до олтара, не се причестявали или ако се причестявали, това ставало в друга част на олтара, отделно от останалите богомолци, и били длъжни да стоят най-отзад, зад решетка, отделяща ги от другите, символична преграда, която може би това момче мислено си представя.
- Мислех, че не подкрепяте теорията на младши инспектор Ечайде за аготско отмъщение.
- Не съм убедена в нея, но няма и да я изключа, преди да се появи друга, по-добра, а вие трябваше да сте прочели доклада му по въпроса, така щяхте да знаете за какво говоря.
Ириарте помълча малко, докато преглътне упрека.
- Значи момчето действа като агот?
- Момчето се смята за агот. Пасва идеално на профила. Не се разбира с баща си, който, както каза отец Локин, бил малко грубоват и не идвал със сина си на църква. Момчето е умно, образовано и будно, дори интересът към историята съвпада, а смъртта на майката може да е изиграла ролята на детонатор. Такова малко село може да бъде прекалено тясно за мечтите на един буден младеж. Знам го от опит. Самотата и болката при юношите са като чукчето и ударника на пистолет.