- Добър ден - каза тя и гласът й прозвуча като песен.
- Добър ден - отвърна Амая, усещайки се леко смешна. Явно беше някоя туристка, слязла до потока, за да погази във водата.
„Да, бе, сама сред гората, при шест градуса температура и стъпила в ледената вода“, присмя се сама на себе си. Стисна още по-здраво дръжката на пистолета и го измъкна полека от кобура.
- Дар ли дойдохте да оставите? - запита момичето.
- Моля? - прошепна изненадано Амая.
- Вече знаете, да оставите дар на дамата.
Амая не отговори веднага. Гледаше девойката, която не сваляше очи от нея и разресваше с малко гребенче дългите си коси, сякаш присъствието на Амая не я вълнуваше ни най-малко.
- Дамата предпочита да донесете камък от вкъщи.
Амая преглътна слюнката си и навлажни устни, преди да заговори.
- Ами... всъщност не дойдох за това. Аз... търсех нещо.
Момичето не й обръщаше много-много внимание. Продължаваше да се реши старателно, с влудяващо усърдие, което скоро започваше да изглежда хипнотизиращо.
Капка студена пот се плъзна по тила й и я накара отново да се върне на земята и да забележи как светлината бързо чезне зад планините. Едва ли беше повече от три-четири часа следобед, но тя се запита откога ли стои и зяпа момичето. В същия миг в далечината отекна гръм и вятърът там горе разлюля короните на дърветата.
- Вече идва...
Гласът прозвуча толкова наблизо, че Амая се стресна, загуби равновесие и падна на колене. Разтреперана, насочи пистолета си по посока на гласа, досами нея.
- Но не си открила каквото търсеше.
Сега девойката се намираше само на два метра от нея, седеше усмихната на ръба на малкото мостче, а краката й галеха водната повърхност с леко шляпане. Тя погледна пистолета, който Амая стискаше с две ръце, и изкриви презрително устни.
- Това няма да ти е от полза, за да виждаш, ти трябва светлина.
Амая не сваляше очи от нея, докато в съзнанието й се оформяше мисъл. „Трябва ми светлина“, мина й през ума.
- Нова светлина - добави девойката и без да поглежда Амая, стана и измина на бос крак разстоянието до малък вързоп, в който, изглежда, държеше вещите си.
Напук на заповедта, която крещеше вътре в нея, Амая се наведе напред, за да я проследи с очи над тесния ръб на мостчето, но вече не я виждаше, дори й се стори, че никога не е била там.
- Мамка му! - прошепна тя, останала почти без дъх, оглеждайки се все още с пистолет в ръка. Погледна към небето и осъзна, че само след час съвсем ще се стъмни. Не носеше часовник, а този на мобилния й телефон мигаше, цифрите танцуваха лудешки, без да показват нищо. Прибра оръжието си и затича към края на гората с джиесема в ръка, докато чертичките за покритие не й показаха, че вече може да се обади.
- Тъкмо ви звънях, шефке, здравейте. Постигнах известен успех в погребалните бюра по въпроса с жените, родени в Бастан и починали от насилствена смърт, освен това ми разказаха и цял куп доста интересни неща.
Амая го остави да говори, докато възстановяваше дишането си.
- После ще ми разкажеш, Йонан, намирам се на черния път на отклонението вдясно, където говорихме с горските стражари, помниш ли?
Той като че ли се поколеба.
- Добре, ще изляза с колата на шосето, за да ме видиш. Донеси твоя комплект за работа на терен, синя лампа и спрей луминол.
Затвори телефона и отново набра.
- Падуа, обажда се Саласар - каза тя още преди да я е поздравил. - Имам един въпрос. Когато откриха костите в пещерата Ари Саар, обработиха ли местопрестъплението?
- Да, всички останки бяха събрани, надписани, заснети и обработени, само че без ДНК за сравнение не се стигна до никакво заключение, освен, както знаете, в случая с Йоана Маркес.