- Ти какво търсиш тук? Вашето семейство не е добре дошло в този дом, особено по това време - каза тя, придавайки си важност и преструвайки се, че гледа часовника.
- О, аз не идвам при вас, госпожо, аз идвам да видя Фреди.
- Той обаче не ще да те види - изрепчи се жената.
Отвътре долетя дрезгав глас, който тя едва позна.
- Ти ли си, Амая?
- Да, Фреди, отбих се да те видя - повиши глас тя от вратата.
- Пусни я да влезе, ама.
- Не ми се струва подходящо - възпротиви се майката вече по-тихо.
- Казвам ти да я пуснеш да влезе, ама. - Гласът му издаваше умора.
Жената не възрази, но продължаваше да препречва входа, гледайки я невъзмутимо.
Амая я хвана за рамото и решително я отмести, бутайки я назад, като същевременно я придържаше, за да не загуби равновесие. Тръгна към малката дневна, където всичко бе разместено, за да може инвалидната количка на Фреди да се побере между креслата пред работещия макар и без звук телевизор.
Седнал в инвалидната количка, Фреди изглеждаше доста естествено и не си личеше, че е парализиран от врата надолу, но от атлетичното тяло, с което той толкова се гордееше, не бе останала и следа; сега на негово място имаше скелет, обвит в кожа, а дебелите дрехи само подчертаваха това. Лицето му обаче беше все така красиво, може би дори по-красиво отпреди, защото от него лъхаше някакъв меланхоличен покой, който наред с бледността, нарушавана само от зачервените очи, му придаваше повече добродушие и мекота от всякога.
- Здравей, Амая - усмихна й се той.
- Здрасти, Фреди.
- Сама ли си? - попита той и погледна към вратата. - Мислех, че може би... Рос...
- Не, Фреди, сама съм, трябва да говоря с теб.
Той като че ли не я чу.
- Рос добре ли е?... Не идва да ме вижда, а толкова бих искал... но нормално е да не иска да ме вижда.
Майката, която се бе облегнала на вратата и я гледаше враждебно, яростно се намеси.
- Нормално било! Никак дори не е нормално, освен ако си без сърце, като нея.
Амая дори не я погледна. Избута едно от креслата, докато го нагласи пред инвалидната количка, и седна, загледана в зет си.
- Сестра ми е добре, Фреди, но може би е редно да обясниш на майка си защо е нормално Рос да не иска да те вижда.
- Не е нужно да ми казва каквото и да било - изфуча жената. - Всичко ми е ясно; след това, което причини на горкото ми момче, не смее да си покаже носа тук и да го погледне в очите. И добре прави, да ти кажа право, защото, ако ми цъфне на прага, не отговарям за действията си, Бог ми е свидетел.
Амая отново не й обърна внимание.
- Фреди, мисля, че трябва да поговориш с майка си.
Той преглътна слюнката си с известно затруднение, преди да отговори:
- Амая, това засяга само Рос и мен, не мисля, че майка ми...
- Казах ти, че Рос е добре, но това не е съвсем вярно. Има един малък проблем, който напоследък я притеснява - каза тя и постави екрана на джиесема си пред очите му, за да види снимката на майка си със спрея за графити в ръка.
Той истински се слиса.
- Какво е това?
- Ами това е майка ти преди двайсет минути, докато пишеше обидни думи по вратата на пекарната, с това се занимава през последните месеци: преследва Рос, заплашва я и пише „мръсна убийца“ на пекарната и на вратата на дома й.
- Ама?
Майка му стоеше безмълвна, забила презрително очи в пода.
- Ама! - извика Фреди с неподозирана сила. - Какви ги вършиш?
Тя задиша учестено, почти се задъха и изведнъж се хвърли да го прегърне.
- А ти какво искаш да направя? Направих това, което трябваше да направя, най-малкото за една майка. Като я видя на улицата, ми идва да я удуша заради мъките, които ти причини.
- Тя не е направила нищо, ама, аз сам го направих.
- Но по нейна вина, защото е неблагодарница, защото те заряза и ти обезумя от болка, бедното ми момче - разрида се тя от чиста ярост, прегърнала безжизнените му крака. - Я се погледни! - извика, вдигайки глава. - Погледни се на какъв хал си по вина тая мръсница!
Фреди мълчаливо плачеше.
- Кажи й го, Фреди - настоя Амая. - Кажи й защо беше заподозрян за смъртта на Ан Арбису, кажи й защо Рос се беше изнесла от вкъщи и защо опита да се самоубиеш
Майката поклати глава.
- Вече знам защо.
- Не, не знаете.
Той гледаше майка си и плачеше.
- Време е, Фреди, мълчанието ти причинява страдание на много хора, а като гледам природната склонност на семейството ви да се хвърля в необмислени постъпки, не бих се учудила, ако майка ти накрая извърши някоя дивотия. Дължиш й го, но най-вече го дължиш на Рос.