- Да поискам среща ли? Мислех, че сме приятели...
- Това ми звучи познато - отвърна саркастично тя. - Не го ли бях казала аз? И как ми отговорихте вие? О, да, „продължавайте да си го мислите“.
- Атестациите са тази седмица.
- Май не ви вълнуват особено, ако се съди по поведението ви.
- Какво ще кажете?
Амая се обърна към него, изумена от безочието му.
- Не знаете, нали?
- Какво ще кажете? - настоя той.
Тя го погледна изпитателно. Под очите му висяха големи воднисти торбички, а на лицето
му, доста пепеляво, забеляза няколко непознати бръчки около устата, на която бяха изписани всичкото му презрение и неприязън.
- Какво ще кажа ли? Че сте същият човек, който миналата година едва не си пръсна мозъка.
- Хайде, Саласар, знаете, че не е така - запротестира той.
- Поискайте среща - отсече Амая, издави ключа си и тръгна към вратата. - Нямам намерение да говоря повече с вас.
Той остана загледан след нея, докато свиваше устни, преди да каже:
- Според мен няма смисъл да искам среща. Както чувам, вие прекарвате повече време навън, отколкото в участъка, а работата оставяте на другите. Вярно ли е, Саласар?
Тя се обърна и открито му се усмихна, но веднага след това заличи усмивката и каза сухо:
- Началник Саласар. За вас. Това е името, което следва да напишете най-отгоре на молбата за среща.
Монтес се изопна за миг, а лицето му почервеня, което си пролича дори на това слабо осветление. Амая помисли, че ще й отговори, но вместо това той се обърна и си тръгна.
Събу ботушите си, преди да се качи по стълбите, и както винаги благодари за нощната лампа, която вече по навик оставяха да свети в спалнята. Постоя няколко минути загледана в Ибай, който спеше с вдигнати ръчички, разтворил длани като морски звезди, сочещи севера и юга, и в едва доловимото туптене, забележимо само във вените на бялото му вратле. Съблече се и се пъхна, зъзнейки, в леглото. Джеймс се поразмърда, като я усети, прегърна я и я привлече я към себе си, усмихвайки се, без да отваря очи.
- Краката ти са ледени - прошепна той и ги обви със своите.
- Не само краката...
- Кое още? - попита той в полусън.
- Това тук - посочи тя, водейки ръката му до гърдите си.
Джеймс отвори очи, в които сънят бързо отлиташе, и се обърна на една страна, без да спира да я гали.
- Още някъде?
Тя се усмихна глезено, уж недоволна и клатейки тъжно глава.
- Къде? - запита любезно Джеймс и легна върху нея. - Тук ли? - посочи, целувайки я по врата.
Тя отрече.
- Тук? - продължи да пита той, докато слизаше от гърдите надолу, обсипвайки кожата й с бързи целувки.
Тя отрече.
- Дай ми жокер - замоли се той усмихнато. - По-надолу ли?
Тя кимна утвърдително и уж свенливо.
Той се пъхна под завивката, целувайки очертанието на пубиса, докато стигна до гениталиите й.
- Мисля, че открих мястото - каза той и я целуна и там. Изведнъж се надигна нагоре между чаршафите с престорено възмущение.
- Но... ти ме излъга - обяви, - това място изобщо не е студено, та то направо гори.
Тя палаво се усмихна и отново го бутна под завивката.
- Продължавай работа, робе.
И той се подчини.
Бебето плачеше, чуваше го много отдалече, като от друга стая, затова отвори очи, стана и тръгна да го търси. С босите си крака усещаше топлината на дървото, загрято от камините, отопляващи къщата. А сноповете слънчева светлина, нахлуващи през стъклата, очертаваха прашни пътечки във въздуха, които се разпадаха, щом минеше през тях.
Тръгна нагоре по стълбите, заслушана в далечния плач, но той вече не я караше да бърза, а само будеше любопитството на едно деветгодишно момиченце. Погледна ръцете си, които се плъзгаха по парапета, и малките крачета, които се подаваха изпод бялата нощница, ушита и избродирана от амачи Хуанита с дантелен ширит от бледорозова панделка, който сама бе избрала сред всичките, показани й от Хуанита. Сега заедно с хленченето на Ибай се долавяше някакъв ритмичен звук, так, так, като от разбиващи се вълни, като от механизъм на часовник. Так, так и плачът започна полека-лека да стихва, докато напълно заглъхна. И тогава го чу.
- Амая - гласът звучеше нежно и много отдалече, както преди плача на бебето.
Тя продължи да се качва, доверчиво, уверено, нали беше в къщата на амачи, където нищо лошо не можеше да й се случи.
- Амая - призова я отново гласът.
- Идвам - отвърна тя и като се чу, помисли колко много си приличат двата гласа, викащият и отговарящият.