- Беше ли й отрязал някой от крайниците?
- Съдебният лекар каза, че го е направил после, след като вече е била мъртва. Напълно безсмислено - простена. - Защо му е трябвало да го прави?
После затвори за секунди очи, преди да продължи:
- Не го откриха, търсиха го дори с полицейски кучета из цялата сграда, защото бяха убедени, че не е излизал от блока. Има портиер, който се закле, че не е мърдал от мястото си, невъзможно беше да не го е видял да излиза и пак да влиза целия в кръв. Освен това имаше и камери и въпреки мъртвия ъгъл, от който можеше да се е възползвал, чрез тях се доказа, че портиерът не е мърдал от поста си. По входната врата, в асансьора и по стълбището нямаше никакви следи, а беше изключено да не оставил поне една, след като из цялата къща ги имаше с хиляди, а обувките му бяха пълни с кръв.
Жената въздъхна и се облегна назад, подпирайки се на една възглавничка. Изглеждаше изтощена, но допълни:
- Не знам откъде му е излязла кръвта на тоя червей и след милион години не бих си представила, че един толкова малодушен човек е в състояние да се развихри по този начин.
- Само още няколко неща и ще ви оставя да си почивате.
- Разбира се.
- Беше ли оставил бележка, послание?
- Де да беше само едно! Бяха повече от дванайсет, написани по стените със собствената му кръв.
- Тартало - предположи Амая.
Жената кимна утвърдително.
Амая седна на края на креслото и се наведе към жената.
- Трябва да разберете, че това е част от разследване и не мога да ви кажа нищо повече, но мисля, че благодарение на вас ще мога да хвърля малко светлина върху случая и да спомогна за откриването на останките от сестра ви, които не са били намерени.
Домакинята се усмихна, опитвайки се да потисне болезнената гримаса, изкривила лицето й, и Амая й подаде флакон, в който имаше клечка с тампон.
- Просто го прокарайте по вътрешната страна на бузата си.
Навигационното устройство показваше, че Ентрамбасагуас спада към община Бургос и се намира на 43 километра и на 50 минути с кола от Билбао, а в Гугъл откри страница, в която пишеше, че има 37 жители. Изпухтя: малките селища предизвикваха у нея необяснимо усещане за клаустрофобия. Несъмнено малтретирането и домашното насилие не бяха свързани по никакъв начин със селския бит или поне не повече, отколкото с всяка друга прослойка или място, но в съзнанието й винаги изплуваше детският спомен, че е пленница на родното си село. Пълен абсурд, нямаше да е различно, ако бе живяла в голям град, както е било с Едурне в Билбао, станала завинаги посестрима на другата жена от Ентрамбасагуас, с която не бе разменила дори една дума. Шофираше внимателно, защото пътят се усложняваше все повече заради непрекъснатия дъжд, примесен със сняг, който вече се сипеше на едри парцали, когато прекоси моста и навлезе в Ентрамбасагуас. Спря на малкия площад, опитвайки се да се ориентира, и се изненада от гледката, наподобяваща коледна картичка: отлично запазени каменни корита за пране насред площада, поилката за добитък и чешма с един чучур.
- Вода за всички! - възкликна тя, докато тръгваше да търси къщата.
С широката ливада отпред и с яркото си осветление къщата приличаше по-скоро на вила с четирискатен покрив и входно стълбище с големи саксии с декоративни дръвчета по стъпалата от двете страни. Снегът засилваше усещането за коледна картичка, което я бе впечатлило при старата каменна пералня. Остави колата в края на ливадата и тръгна по пътека от червеникави плочи, които вече изчезваха под все по-обилния снеговалеж.
Жената, която й отвори, може би беше на възрастта на леля й, но с това приликите свършваха. Беше много висока, почти колкото Амая, и доста пълна; въпреки това се движеше уверено, докато я водеше към дневната, където в камината гореше хубав огън.
- И двете знаехме, че най-накрая ще я убие - заговори тя спокойно.
Амая се отпусна. Трудно се разпитваха близките на жертвите, без да се поддадеш на емоционалните им изблици. В повечето случаи гледаше да се държи на разстояние и да показва служебно отношение, което подканва към изповед, но не предполага по-голяма близост. Както в случая от Билбао, най-добре бе да започне веднага, с преки и кратки въпроси, да избягва споменаването на деликатни подробности винаги, когато бе възможно, да заобикаля понятия като труп, кръв, прорезни рани или всякакви други термини, които извикват спомена за мъчителни гледки и причиняват на близките голямо страдание, нервни сривове, а оттам и забавяне на разследването. Но от време на време имаше късмета да попадне на подобен свидетел. Беше установила, че това често са самотни хора, много близки до жертвата, имали достатъчно време за мислене. Само трябваше да ги остави да говорят. Жената й подаде чаша чай и продължи.