- Той беше зъл човек, вълк в агнешката кожа до деня, в който се венча за моята племенница; от този миг насетне стана само вълк. Беше ревнив и обсебващ, никога не й позволи да работи вън от вкъщи, макар че беше учила за секретарка и преди сватбата работеше в администрацията на един склад. Лека-полека я принуди да скъса с приятелките си и по-близките съседки. Аз бях единственият човек, с когото се виждаше и ако й го позволяваше, то беше по-скоро защото така я държеше под око, а не заради нещо друго, пък и нали бях нейна леля, сестра на баща й и единственият жив роднина, като изключим лелята баба по майчина линия в Навара, която се помина преди две години. Този човек не я биеше, но я караше да се облича като селянка, не й даваше да носи токове, да се гримира, не я пускаше дори на фризьор да иде, носеше косата си дълга, на плитка, до деня на смъртта си. Забраняваше й да ходи сама където и да било, а налагаше ли се да излезе, аз трябваше да я придружавам: до магазина, до аптеката или до лекаря. Тя, горкичката, открай време си беше болнава. Страдаше от диабет, знаете ли? Дълги години се опитвах да я убедя да го напусне, но тя знаеше и аз трябваше да се съглася с нея, че ако го остави, нямаше да се спре, докато не я открие и не я довърши.
Старицата спря и се загледа в някаква точка вътре в камината. Когато отново заговори, в гласа й звучеше разкаяние.
- Накратко казано, не направих нищо друго, освен да стоя тук, до нея, и да се мъча да подобрявам положението в рамките на възможното. Сега всеки ден съжалявам за това, трябваше да я накарам насила. Има организации, които помагат на жените да се измъкнат... онзи ден го гледах по телевизията...
Една сълза се търкулна по лицето й, но тя побърза да я избърше с опакото на ръката си, докато й показваше една снимка върху малката масичка. Бледа жена със сенки под очите, усмихната щастливо пред фотоапарата, хванала малко кученце за предните лапи, уж танцувайки с него.
- Това е Мария с кученцето... Всичко стана заради това пале, знаете ли? То се появи тук към края на лятото и тя лудна по него, дали защото нямаше деца, или защото кученцето беше много гальовно, не знам. Онзи не каза нищо, а пък тя... Никога не я бях виждала толкова щастлива и той, разбира се, не можеше да допусне това. Остави я три-четири месеца да се привърже към кучето и един ден взе, че го обеси, окачи го за врата на дървото до входа. Като го видя, тя така се разпищя, че помислих, че ще си загуби ума. Той седна на масата и поиска да яде, тя обаче отиде до чекмеджето и извади нож. Онзи й се развика, но Мария го погледна така свирепо, че той осъзна, че вече е прекалил. Тя излезе навън, сряза връвта, прегърна мъртвото кученце и плака до пълно изтощение. После отиде в гаража, взе една лопата, изкопа гроб под дървото и погреба животното. Когато свърши, ръцете й бяха изранени до живо месо. Той продължаваше да седи, много сериозен, без да продума. Тя влезе, хвърли въжето върху масата и отиде да си легне. Мъката я остави два дни на легло. Оттогава Мария се промени, загуби и последната капчица радост, горкичката, беше непрекъснато сериозна, замислена, а понякога го гледаше така, сякаш не го виждаше, сякаш очите й минаваха през него, докато той все стоеше с наведена глава. Седеше навъсен, както винаги, и не смееше да я погледне. Никога не съм била толкова сигурна, както тогава, че ще го напусне, дори й казах да дойде вкъщи или че мога да й дам малко пари, за да иде другаде, но тя беше по-спокойна от всякога. Каза, че нямало да ме излага на опасност, като дойде у дома, и че ако някой трябвало да си тръгне, това било той. Къщата беше нейна, баща й я купи, когато се сгоди, и беше само на нейно име. Една сутрин след няколко дни наминах и се учудих, че още не е станала, но нали си беше болнава... Имах ключ и влязох. Всичко беше в пълен ред, отидох в стаята. Отначало помислих, че спи. Лежеше по гръб, със затворени очи и полуотворена уста, само че не спеше, беше мъртва. Казаха, че я е затиснал с възглавницата и я е задушил, както е спяла. Нямаше други рани освен ръката. Забелязахме го едва когато полицаите я отвиха.
Амая затаи дъх, докато жената поясняваше.
- Казаха, че го е направил, след като е била вече мъртва. Питам ви аз защо. И косата й беше отрязал; не го забелязах, когато влязох, но като я вдигнаха да я преместят, зърнах плешивина на тила й - добави жената и прокара ръка по собствената си коса.
- Него го откриха обесен в овощната градина на семейството му, на два километра оттук. Виждате ли каква ирония, увиснал на едно дърво като кученцето.