Видя Маркина още щом прекрачи прага. Седеше сам в края на барплота и нямаше как да не го забележи. Сивият костюм с бяла риза без вратовръзка му придаваше сериозната нотка, опровергавана от прическата - кестенявата му коса падаше на кичури върху челото. Беше кацнал на табуретката спокойно и изискано, като изваден от модно списание.
Няколко шумни приятелки, отдавна загърбили първата младост, час по час поглеждаха към Негова Светлост и си шушукаха одобрително по негов адрес, докато той невъзмутимо прелистваше поомачкания общ вестник. Като я видя да влиза, Маркина леко се усмихна, с което накара поне половината от жените да се обърнат към обекта на неговия интерес и да съсредоточат клетвите си върху нея.
- Искате ли чаша вино? - попита той вместо поздрав, като посочи своята чаша и направи знак на сервитьора.
- Не, май ще изпия една кока-кола - отвърна тя.
- Много е студено за кока-кола. Пийнете чаша вино. Препоръчвам ви това великолепно „Риоха“
- Добре - съгласи се Амая.
Докато сервитьорът наливаше виното, се запита защо проявява слабост, защо винаги приема поканите на Маркина. Той й отстъпи своя стол и приближи към групичката жени, които пиеха прави и с радост му отстъпиха една табуретка. Той я примъкна и седна срещу нея с гръб към жените, които не отделяха очи от него. Маркина я погледа в продължение на пет безкрайни секунди и уплашено сведе поглед.
- Надявам се тук да се чувствате по-удобно, отколкото в ресторанта.
Амая не отговори, но този път тя сведе смутено очи с чувството, че е абсурдно несправедлива.
- Значи сте били в Билбао? - попита той, връщайки се към професионалния тон.
- Както и в Бургос, в малко селце с четиресет жители. Двете жертви са починали преди две и преди две и половина години съответно; и двете са убити от съпрузите си, които след престъплението са се самоубили; и двете са родом от Бастан, макар да са израсли другаде; и в двата случая е имало ампутация на ръката до лакътя, а крайникът не е открит при последвалото претърсване.
Съдията я слушаше внимателно, отпивайки от чашата си на малки глътки. Амая трябваше да положи сериозни усилия, за да се съсредоточи и да не гледа устата му, нито как навлажнява устните си с език.
- ...И в двата случая подписът е идентичен: Тартало, изписан с кръв на стените или в прощално писмо на самоубиеца, една-единствена дума.
- Какво ви е нужно, за да продължите?
- Трябва на всяка цена да установя дали е налична връзката, която подозирам, и за целта ми е нужен достъп поне до мострите от костите, намерени от жандармерията в пещерата на Бастан. При съвпадение бихме могли да започнем официално разследване и да поискаме оригиналните кости за реконструкция или да направим втора аутопсия на труповете, което ще ни даде стопроцентова сигурност.
- Имате предвид ексхумация на труповете? - пожела да уточни той.
Знаеше, че идеята няма да му хареса, нямаше съдия, който да я харесва. Това обикновено означаваше сблъсък с откритата съпротива на семействата, плюс досадни съпътстващи разправии. Затова, ако някой съдия издадеше заповед за ексхумация, той го правеше само в краен случай; това често усложняваше работата на следователя, който нямаше възможност да направи сравнителен ДНК анализ на мострите, за да отхвърли всякакво съмнение относно принадлежността им. А всички адвокати по света знаеха, че при основателно съмнение свободата на клиента им е гарантирана.
- Само в случай на съвпадение между костните мостри и петте жертви, които имаме за момента.
Нарочно натърти на „имаме“. Ако го накараше да се почувства част от разследването и ако съдията беше поне наполовина толкова честен, колкото се славеше в съдилищата, щеше да се почувства отговорен да въздаде справедливост за жертвите, което беше важното всъщност.
- Вие ли взехте мострите, с които разполагате?
- Да.
- Спазихте ли процедурата?
- Да, най-грижливо. Във всеки случай няма да имаме проблеми, сестрата и лелята на жертвите дадоха мострите по своя воля, освен това ги накарах да подпишат документ за доброволно преотстъпване.
- Не бих искал да вдигам ненужна пушилка, докато нямаме нещо по-необоримо; не е тайна, че съдилищата не могат да се похвалят с голяма дискретност.
Амая се усмихна: беше казал „нямаме“; сега вече беше сигурна, че ще даде разрешението.
- Пипам изключително предпазливо, уверявам ви. Само един от най-доверените ми сътрудници е в течение и възнамерявам да се обърна към чужда лабораторията за анализите.
Съдията помисли няколко секунди, докато разсеяно рисуваше с пръсти линията на челюстта си, жест, който Амая намери за мъжествен и невероятно чувствен.