- Инспектор Саласар?
Тя кимна.
- Елате с мен.
Още с влизането си установи, че инспектор Айеги си е присвоил луксозния кабинет: беше се настанил зад бюрото и говореше по телефона. В дъното някакъв мъж на средна възраст и много унил на вид се подпираше на декоративната стена пред камината - прогоненият директор, предположи Амая. Щом я видя да влиза, той услужливо се приближи към нея и се представи.
- Госпожице Саласар, съжалявам, че трябва да се запознаем при такива обстоятелства -ръката, която й подаде, беше неочаквано силна.
- Инспектор Саласар - поправи го тя вместо поздрав, - от окръжната полиция.
Не пропусна да забележи недоволния поглед, който директорът отправи към инспектор Айеги, нито напрежението, което сякаш пробягна през тялото му.
След размяната на поздрави той отстъпи крачка назад и целият му обяснителен порив като че ли се сведе само до намерение. Гледаше я безмълвно и въртеше ръце една в друга в явен
жест на самоотбрана.
Инспектор Айеги затвори телефона и излезе иззад бюрото.
- Елате с мен, госпожо инспектор - каза той, хвана я приятелски подръка и я поведе по коридора, като не забрави да затвори вратата зад себе си пред облекчения поглед на директора. - Как сте, госпожо инспектор? - поздрави я той. - Този човек е в състояние на шок, предполагам, защото по-често, отколкото бих искал, ми се налага да разговарям с психиатри и винаги оставам с впечатление, че са леко неуравновесени - усмихна се той.
Заведе я до регистратурата и до вратата на асансьора, без да спира да говори.
- Според него всичко е станало към седем и половина вечерта. Пациентката гледала телевизия, след като вечеряла в стаята си, и докато един от санитарите й помагал да си легне, понеже се нуждаела от помощ, измъкнала изпод възглавницата си остър предмет и го пробола в слабините, с което на мига предизвикала силен кръвоизлив. За щастие, санитарите тук са снабдени с паник гривна, подобна на тази, която носят жертвите на домашно насилие, за да предупреждават при нападение. Натиснал бутона и колегите му дотичали след секунди. Оказали му първа помощ. Добре, че психиатрите учат и медицина, та човекът ще отърве кожата, но е много зле.
Амая го гледаше, без да мига, докато се качваха с асансьора до третия етаж.
- Оттук - посочи той широк и добре осветен коридор.
Двама униформени полицаи разговаряха пред една стая без никакъв отличителен белег, ако не се смяташе червено-бялата лента за ограничаване на достъпа. Инспектор Айеги спря на няколко метра от вратата.
- Пациентката е била обездвижена, седирана и преместена на безопасно място. Нека дадем още десет минути на директора да се съвземе и той сам ще ви обясня всичко около прилаганото лечение и медицинските аспекти на своите действия - каза той идва ли не извинително. - Засега не можем да влизаме в стаята. Още снемат отпечатъци, но ви уверям, че това е строго охранявано лечебно заведение, независимо от мокета по коридорите и костюмираните лекари, а използваният предмет не е самоделно направен като тези, които се срещат по затворите. Той е бил внесен отвън, някой трябва да й го е дал, а когато на опасен психично болен човек се връчва оръжие, това се прави с определена цел.
Амая гледаше към отворената врата като привлечена от празното пространство.
- За какъв предмет става дума?
- Още не сме сигурни, някакъв вид режещо шило, подобно на шило за лед, или резец, но с тънко острие. - Той даде знак на един от униформените до вратата. - Донесете ми оръжието, използвано при нападението.
Полицаят се върна почти веднага с куфарче за събиране на проби и извади отвътре плик, в който имаше нещо на пръв поглед подобно на къс нож. Амая го засне с телефона си, но светкавицата се отразяваше в найлона и не позволяваше подробен оглед.
- Може ли да го извадите от плика? - попита.
Полицаят погледна своя началник, който му кимна в знак на съгласие. Полицаят отвори ципа, бръкна в него с ръкавица и извади острието, за да може тя да го снима. Специално внимание обърна на пожълтялата и напукана от времето ръкохватка. Изпрати снимката заедно с кратко съобщение и изчака няколко секунди, преди телефонът да звънне. Включи на