- Това е изключено, казвам ви, нали ви ка...
- Което, от друга страна, обяснява защо е нападнала санитаря - сряза го инспекторът.
- Вие не разбирате. Росарио не може без лекарства, невъзможно е да имитира нормално състояние, точно вчера при нея беше един от лекуващите я лекари. - Той изпухтя, отвори едно чекмедже и извади дебел доклад.
- Настоявам докладите да се предават и на хартия - обясни, - не можем да рискуваме някой компютърен вирус да заличи досиетата на толкова специални пациенти. - Той остави листовете на бюрото. - Не можете да го вземете с вас, но ако желаете, го прегледайте, макар че е вероятно да се окаже доста неясен за неспециалисти... Може би докторът... - продължи той и се отпусна обезсърчен в скъпото си кресло.
Амая се доближи до бюрото и се наведе напред, за да му покаже снимката от мобилния си телефон.
- Наш експерт смята, че използваният предмет е старинен скалпел, вероятно част от колекция. Имате ли такива тук?
Директорът погледна смаяно снимката.
- Не, разбира се, нямаме.
- Не би било невероятно. Явно има лекари, които обичат да ги колекционират, може някой от вашите доктори да има нещо от този род в кабинета си...
- Не, доколкото ми е известно. Съмнявам се, ние сме много стриктни по отношение на правилата за безопасност. Не е позволено да се носи дори химикалка в джоба на престилката. Забранено е всичко, което би могло да послужи като оръжие. Остри и тежки предмети, обувки с връзки, колани, и то не само при пациентите, а и при персонала, включително при лекарите. Имаме медицински инструменти, разбира се, но само в манипулационната на всеки етаж, заключени в охраняван сейф, но те са от най-съвременните, нямат нищо общо с това.
- Тогава е ясно, че щом скалпелът не от вашата клиника, значи е внесен отвън - каза тя, гледайки го с подозрение.
- Невъзможно - заоправдава се той. - Вече видяхте системата ни за сигурност, всеки посетител задължително минава през детектор за метали, а чантите се оставят на входа. Пациентите от синята зона не приемат посещения, а останалите - само позволените. В случая с Росарио единствено братята ви. Посетителите минават през всички проверки за безопасност без изключение и биват информирани, че не могат да дават никакви предмети, храна, книги или каквото и да е, без да уведомят предварително санитарите. Посетителите стоят през цялото време в стаята на пациента, нямат право да излизат в коридорите, нито да общуват с други пациенти, което, от друга страна, би било невъзможно, тъй като болните са изолирани през повечето време, а в часовете за посещения - винаги. Вие не знаете, защото никога не сте идвали при майка си - каза той злорадо. - Но вашите братя могат да потвърдят думите ми.
- Сестри - поправи го Амая.
- Моля? - обърка се той.
- За втори път казвате братя, аз имам само две сестри - каза тя и ги посочи с ръка.
Директорът пребледня.
- Сигурно се шегувате... Вашият брат често посещава майка ви - каза той и се обърна за потвърждение към сестрите й.
- Ние нямаме нито един брат - каза Росаура на слисания доктор, чието лице на моменти се изкривяваше.
- Докторе - викна Амая, с което привлече отново вниманието му и го застави да я погледне. - Колко чести са били тези посещения?
- Не знам, ще трябва да проверя в дневника, но поне няколко пъти месечно...
- Защо не съм била уведомена? - намеси се Флора.
- Това е част от поверителността лекар - пациент. Приемат се само посетителите, посочени от пациентите, за да се избегне възможността някое нежелано, макар и най-добронамерено посещение да им се отрази по-скоро отрицателно, отколкото благотворно.
- Искате да кажете, че тя е дала съгласието си за това посещение?
Той погледна към екрана на компютъра си.
- Да, в списъка има четири имена: Флора, Росаура, Хавиер и Амая Саласар.
- Аз съм в списъка - прошепна Амая, не вярвайки на ушите си.
- Хавиер Саласар не съществува, никога не е съществувал, той не ни е брат - изръмжа Флора побесняла. - Как сте позволили на един непознат да се промъкне тук? Срам и позор!
- Забравихте ли, че Росарио е поискала това посещение?
Амая погледна инспектор Айеги, който клатеше изумено глава, и пристъпи към бюрото.
- Кога е идвал за последен път?
Директорът с мъка преглътна слюнката си, опитвайки се да потисне желанието да повърне, изписано на сгърченото му лице.
- Днес сутринта - отвърна той обидено.
Присъстващите зашумяха възмутено. Директорът се изправи, олюлявайки се, и протегна ръце напред, молейки за тишина.