- Какво има зад онези врати? - попита тя младата жена.
- Гардероб и баня, тоалетна чиния без капак и умивалник, който се задейства с педал. Вече ги огледахме. Гардеробът е заключен и се отваря само за вадене на чисти дрехи, доста малко на брой; пациентите ходят с нощница, халат и болнични пантофи.
Амая потърси в чантата си ръкавици, надяна ги, оглеждайки стаята от вратата, сякаш невидима бариера й пречеше да влезе.
- Може ли да ми оставите стерилен костюм?
- Разбира се! - отвърна момичето, наведе се над един спортен сак и извади нов комплект. - Но не е нужно, стаята вече е обработена, можете спокойно да влезете.
Знаеше това, вече нямаше нужда да внимава да не замърси местопрестъплението, но въпреки всичко взе костюма.
- Не искам да се цапам - отвърна и разкъса найлоновия плик.
Младата криминоложка изви учудено очи към колегата си.
- Ние вече си тръгваме. Трябва ли ви още нещо?
- Не, благодаря.
Изчака, докато вратите на асансьора се затворят, преди да нахлузи калцуните върху ботушите си, вдигна качулката и я намести, извади хартиена кърпичка, сложи чантата си на мястото на принадлежностите на екипа и постоя още няколко безкрайни секунди пред отворената врата, преди да пристъпи прага. Преглътна слюнката си с усилие и влезе в стаята, закрила с кърпичката носа и устата.
Първото, което долови, бе миризмата от кръвта на клетия санитар, примесена с друга, полека, на изпражнения и стомашни сокове. Почти благодари за силата на тези изпарения, които пречеха на една друга миризма да изпъкне по-осезаемо. Но колкото по-навътре навлизаше, толкова по-наситена ставаше тя, докато се концентрира в стаята като главозамайваща есенция на страха. Няма по-точен, по-жив и по-натрапчив спомен от този, който се връща чрез обонянието. Той е така тясно свързан с усещанията, изпитани заедно с миризмата, че е удивително колко много неща може да си спомни човек, когато мозъкът му е подтикнат дори от най-лек полъх.
Тя я подуши и тялото й се разтресе, очите й се наляха със сълзи, които сдържа, като се насили да си поеме дълбоко дъх. Спомените оживяват, защото аксоните на обонятелните неврони винаги отиват на едно и също място, в един и същ архив, за да съхранят миризмата. „Миризмата на твоята убийца трябва да заема почетно място в твоя регистър“, каза си тя полуистерично и почти яростно. Опитваше се да потисне паниката, която започваше да я обзема отвън навътре, замъглявайки зрението й и оставяйки я почти на тъмно, като героиня на зловеща театрална пиеса, която трепери в средата на сцената под мощен прожектор, докато всички останали тънат в мрак.
„Не - каза си тя. - Не.“ И стисна силно очи, за да не вижда черната вълна, която я връхлиташе и щеше да я тласне към добре познатата й пропаст.
Дочу ясно гласа на момиченцето. Отченашкойтосинанебесатадасесветииметоти... Момиченцето, което толкова се страхуваше и беше толкова малко...
- Вече не съм дете - прошепна, докато инстинктивно посягаше към кръста си. Опипа гладкия глок под стерилния костюм и светлината отново озари стаята. Постоя неподвижно няколко секунди, докато се успокои. Затвори очи и когато отново ги отвори, видя местопрестъпление, обработено от криминолозите. Отвори вратата на малката баня и провери тази на гардероба. Докосна металните тръби на леглото и усети студенината на желязото през ръкавиците. Доближи се до стола, който бе част от мебелировката на стаята, проучи го, сякаш бе белязан от невидим, но доловим при пипане печат. Поколеба се, но се отказа да сяда в него. Вдигна спалното бельо, сгънато върху стола, който експертите бяха донесли от съседен кабинет, и го сложи върху леглото, стремейки се да го държи по-далече от себе си, докато с другата ръка притискаше кърпичката към устата и носа си, твърдо решена да не вдъхва миризмата му, да не допуска мириса на страх отново да нахлуе в нея. Само с една ръка примъкна стола до стената, където кръвта още блестеше под бялата луминесцентна светлина над възглавницата на леглото.
Седна и заразглежда надписа върху стената. Той привличаше погледа като в музей, зловещ музей на ужасите, в който творците, поканени от демоничен меценат, излагат произведения на една-единствена основна тема. Тема, посветена на нея, тема, която с тази последна творба установяваше недвусмислена връзка между шайка хаотични и теоретически несвързани помежду си убийци, слугуващи на чудовищен подбудител, който ампутираше и колекционираше женски ръце, и... нейната майка. Така силно се разсмя на последното си хрумване, че смехът й отекна в стаята, но като го чу, се уплаши, защото това не беше смях, а гърлен и истеричен вой, който я накара да си помисли, че май си е съвсем намясто в тази обстановка. Дали лудите се смееха така?