„Дори лудите имат поведенчески профил.“ Тя почти чу гласа на своя агент инструктор от Куонтико. Но... не й се вярваше, че този човек е луд, един луд човек не би могъл да контролира поведението на толкова много хора. От всички видове убийци, описани от звеното, проучващо поведението, най-загадъчен, най-нов и накратко казано, най-непознат беше убиецът подбудител.
Контролът над собствените потребности и неумолимата власт, която бе в състояние да упражнява над слугите си, бяха присъщи за божество. И точно в това се състоеше играта му: да се остави да бъде обожаван и обслужван като бог благодетел от своите поданици, но толкова жесток и отмъстителен, че никой не смееше да предизвика гнева му Оставяше се да бъде обичан, изисквайки, като че ли даваше нещо, подчинявайки, като че ли полагаше някакви грижи, господствайки от мрака и упражнявайки невидимо всемогъщата си власт върху своите креатури. За изучаващите профили беше истинско предизвикателство да отгатнат как подбира слугите си, как ги примамва и убеждава, докато създаде у тях потребността да му служат.
Че е търпелив, не подлежеше на съмнение: от Падуа знаеше, че някои от намерените в пещерата кости са били там от години, толкова, колкото и годините, откакто действаше, колкото жертвите, колкото слугите му Бяха изминали четири години от убийството на Едурне Сабалета в Билбао; почти три от това на Исаскун Лопес, жената от Логроньо; две и половина откакто съпругът на Мария Абасоло бе убил кучето й и самата нея с няколко дни разлика; малко повече от година от случая на Йоана Маркес и според пресмятанията й около шест месеца от този на Лусия Агире, като броеше времето, в което я смятаха за изчезнала, и четирите месеца, изтекли, преди Амая да се върне на работа и Киралте да й каже къде е трупът. Във всички тези случаи убийците бяха съпрузи или партньори на жертвите; във всички тези случаи те сами бяха сложили край на живота си след убийството или в затвора; във всички тези случаи бяха оставили едно и също послание; всички жертви бяха с ампутация на ръката до лакътя, извършена посмъртно, и то с прецизност, каквато убийците не бяха проявили в действията си дотогава. В нито един от случаите ампутираният крайник не бе открит. Освен при Йоана Маркес, когато намерените в пещерата Ари Саар кости бяха дали възможност за ДНК сравнение с останките й и се бе получило съвпадение, но при останалите това се бе оказало невъзможно. Испанският регистър на ДНК данни беше почти в зародиш. В него фигурираха членовете на силите и частите за сигурност, военни, медицински персонал, неколцина престъпници и шепа жертви, но беше недостатъчен, за да бъде от полза, затова се прибягваше до международния СО^I8, който бе дал много добри резултати при сравняването на ДНК данни, събрани при престъпления в миналото, и се бе стигнало до задържането на убийци, останали на свобода с години, като прочутия случай с Тони Кинг. Но за пореден път въпросът с компетенциите на различните видове полицейски части затрудняваше работата.
Трябваха й резулатите от ДНК тестовете - успееше ли да установи, че костите от пещерата са на онези жени, пътят й щеше да бъде открит. Нещата се бяха подобрили значително, откакто получиха правото да поръчват анализите на Насертик, наварската лаборатория. Това бе ускорило процесите, защото не се налагаше пробите да се пращат за изследване в Сарагоса или Сан Себастиан, но нямаше да се избегне поне петнайсет дни чакане за такъв неспешен анализ. Амая свали ципа на стерилния костюм и извади джиесема си, погледна колко е часът, потърси номера в бележника си, набра и без да откъсва очи от стената, зачака.
- Добър вечер, госпожо инспектор. Още ли сте на работа? - чу се от другата страна женски глас с подчертан руски акцент.
- Май също като вас, нали? - отвърна Амая.
Вярна на своето правило за деловитост, доктор Такченко бързо приключи с празните приказки.
- Нали знаете, че предпочитам да работя нощем. С какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?