Паркира срещу входната арка пред дома на леля си и опипом потърси ключалката. Пътят до Бастан се бе оказал дълъг и населен с пустота, която й пречеше да мисли последователно. Като че ли бяха изминали няколко дни, а не няколко часа, откакто бе излязла от вкъщи, и сега умората и напрежението си казваха своето, а то се изразяваше в ужасна слабост, която нямаше нищо общо със съня. Почувства прилив на сили още щом пристъпи прага и вдъхна аромата на дърва, полирпаста за мебели, цветя и дори сладкия мирис на бисквити и масло, излъчван от Ибай. С мъка се овладя да не изтича нагоре по стълбите, за да го гушне; преди това имаше да свърши нещо. Отправи се към задната част на къщата и влезе в гаража, който Енграси използваше като склад за дърва, помещение за пране и килер. Пъхна се в малката ниша, съблече всичките си дрехи, пъхна ги в торба за боклук, отвори крана на душа, пристъпи под водната струя и затърка кожата си с парчето сапун, което откри там. Когато свърши, се избърса енергично с малка хавлиена кърпа, пъхна и нея в торбата и съвсем гола се върна в антрето, откъдето взе дебелия халат на леля си. Облечена така, отвори външната врата и измина боса по замръзналата земя двайсетте метра до контейнера за смет, където завърза торбата, хвърли я вътре и затвори капака. Когато отново влезе в къщата, Джеймс я чакаше седнал на стълбите.
- Какво правиш? - запита той и се усмихна развеселен, като я видя в тази премяна.
Тя заключи вратата и отговори леко засрамена.
- Отидох да хвърля нещо в боклука.
- Боса си, а навън е два градуса - засмя се той, стана и разтвори ръце с жест, който се бе превърнал в нещо като ритуал помежду им.
Тя се приближи, притисна се към него и го прегърна, вдишвайки топлото ухание на гърдите му. После вдигна глава и Джеймс я целуна.
- О, Джеймс, беше ужасно - прошепна тя с тона на малко момиченце, запазен само за разговорите с него.
- Всичко е зад гърба ти, скъпа, вече си вкъщи, аз ще те пазя.
Амая се прилепи още повече към тялото му.
- Не го очаквах, Джеймс, не мислех, че пак ще се сблъскам някога с това.
- Рос ми разказа, като се върна. Съжалявам, Амая, знам, че е много трудно, особено за теб.
- Джеймс, има още много други неща, те принадлежат към онова, което не мога да казвам, и всичко е...
Той пое лицето й в длани и го повдигна, за да я целуне отново.
- Да идем да си легнем, Амая, ти си изтощена и премръзнала - каза той, прокарвайки ръка по мократа й коса.
Тя се остави да я води като сомнамбул и както си беше гола, се пъхна между хладните чаршафи, залепена за тялото на мъжа си. Мирисът на кожата му, силните му ръце и неизменната усмивка на лошо момче бяха както винаги достатъчни, за да го пожелае страстно. Любиха се безшумно, дълбоко и напрегнато, със сила, която изглеждаше запазена, за да отмъщават на смъртта, да компенсира пагубното й въздействие. Сексът след погребение, сексът след смърт на приятел, сексът, който потвърждава, че си жив независимо от щетите, мощният и високомерен секс на възмездието, който си поставя за цел да заличи гадостите на света и я постига.
Събуди се с усещането, че е спала само няколко минути, но по часовника установи, че е минал почти час - дори не бе разбрала, че заспива. Чу тихото дишане на Джеймс, надигна се и се наведе малко над него, за да види детето. То спеше по гръб, с полуотворена устица и разперило ръчички на кръст, с широко отворени и отпуснати длани. Облече пижамата на Джеймс, останала забравена на пода, и зави мъжа си, преди да излезе предпазливо от стаята.
Пепелта в камината беше съвсем студена. Разрови я малко, за да приготви ложето за следващия наръч дърва, които почна да нарежда като части на конструктор, докато размишляваше. Огънят пламна тутакси благодарение на съчките, с които бе оформила гнездо в средата, и щом усети топлината върху лицето си, се отдръпна и седна на едно от двете високи кресла с подпорки за главата, поставени пред камината. Напипа в джоба на пижамата мобилния си телефон, погледна колко е часът, изчисли разликата с Ню Орлианс и потърси номера в бележника си.
Алойзиъс Дюпри. „Има нещо нездраво във вашата връзка.“ Стана й неприятно, като си спомни тези думи на леля Енграси. Освен приятел Дюпри беше най-добрият агент, когото бе срещала: интуитивен, проницателен, интелигентен... Бог знаеше, че тя се нуждае от помощ Това, пред което бе изправена, излизаше от рамките на нормалното, но пък и тя самата трудно би могла да се нарече нормално ченге. През последната година поредицата от странни събития, които я връхлитаха, като че ли нямаше край. Можеше да се справи, сигурна беше, но се нуждаеше от някаква насока, от помощ, защото пътищата, които трябваше да извърви, бяха прекалено заплетени и неясни.