„Много те моля да не му се обаждаш повече.“
- По дяволите, лельо - измърмори, пъхайки телефона сред гънките на пижамата.
Като привлечена от музика, която само тя чуваше, стана и прекоси разстоянието до бюфета, вперила поглед във вързопчето черна коприна зад стъклените витрини. Тръгна към стълбите, качи се на първия етаж и едва докосна вратата на лелината спалня.
- Слизам след минута - долетя гласът на старицата от тъмнината.
Когато тя се появи, Амая вече бе взела вързопчето и развързваше връвчицата около него. Усети тестето топло в ръцете си, досущ като нещо живо, и за миг я обзе колебание. Известно време размесва картите почти без да ги гледа, прехвърляйки наум уликите, насоките на разследването, първите хипотези.
- Какво трябва да знам? - попита и подаде картите на леля си, която бе седнала срещу нея
и мълчаливо я наблюдаваше.
- Размеси ги - нареди Енграси.
Усещанията от настоящето довяха спомени от миналото. Гладката повърхност на картите, които се плъзгаха между детските й пръсти, характерната миризма, която излъчваха, докато ги движеше и размесваше, интуитивният начин, по който ги избираше, и ритулът, показан от леля й, който тя повтаряше с най-голяма сериозност, тържествеността, с която ги обръщаше, знаейки предварително какво има от другата страна, и мигновеното разрешаване на загадката, щом в съзнанието й се очертаеше пътят, който трябваше да следва, потвърждавайки връзките между картите. Съкрати метода, както правеше като дете, и избра горната част на тестето. Докато Енграси редеше картите на кръст, Амая се поддаде на тиранията на спомените от многобройните предишни случаи; почна да обръща картите една по една и почувства как я обзема все по-дълбоко безпокойство, като познаваше кои карти ще излязат, сякаш от деня, в който Рос й бе гледала, не бе изминала цяла година.
Вероятността ръката да се повтори карта по карта беше повече от минимална, но това, че носеше същото зловещо послание беше направо ужасяващо. И докато смаяната Енграси ги обръщаше и пред очите им се появяваше нова фигура, разтрепераният глас на Рос долетя до нея като мрачно ехо от миналото.
„- Отворила си друга врата. Задай въпроса - нареди твърдо Рос.
- Какво трябва да знам?
- Дай ми три карти.
Амая й ги подаде.“
Сестра й ги бе сложила на мястото, където и леля й ги слагаше сега, и шарените фигури на Марсилското таро се повтаряха пред очите й като копия на тези отпреди година.
- Трябва да знаеш, че има друг, много по-опасен елемент в ръката. И това е твоят враг, той идва за теб и за семейството ти, вече се е появил на сцената и ще продължи да привлича вниманието ти, докато не се съгласиш да му играеш играта.
- Но какво иска от мен, от семейството ми?
Тя обърна картата и както тогава от масата я погледна скелет с кухи очни орбити.
„- Иска костите ти - каза Рос от миналото.“
- Иска костите ти - каза Енграси.
Амая я погледна гневно. Разтреперана от неподправен гняв, тя събра картите, стисна тестето и със замах го захвърли далече от себе си. Картите прелетяха в блок над високото креслото и се удариха в полицата над камината, където с глухо тупване се разгърнаха и се посипаха безшумно на пода пред огнището.
За миг остана неподвижна, докато възприеме случилото се. От мястото, където се намираше, виждаше, че някои от картите бяха останали с лицето нагоре и ярките им цветове привличаха погледа й като магнит, същевременно в нея растяха отвращението и гневът, упрекът, че се е оставила да падне в стария капан да изпреварва с една крачка съдбата.
Поуките на Енграси се повтаряха, докато се превърнаха в част от литаниите, които неволно изникваха и щяха да изникват винаги в съзнанието й:
„Картите са врата, врата, която не бива да отваряш просто така, нито после да я оставяш отворена. Вратите, Амая, не са опасни, за разлика от това, което може да влезе през тях. Помни, че трябва да я затваряш, когато свършиш допитването си, и че ще ти бъде разкрито онова, което трябва да знаеш, а онова, което остава в мрака, принадлежи на мрака“.
Енграси я наблюдаваше спокойно, но когато я погледна, можеше да се закълне, че е уплашена.