— Срещу какви нейни покупки конкретно възразяваше той?
— Разни боклуци за мен. Цялото проклето семейство беше една стока: никак не бяха против да харчи за тях, тогава им беше добре дошло. Лу знаеше, че са користолюбиви негодници, но както казах, успяха да й натъпчат главата с разни идеи.
Той хвърли празната запалка на масата, прибра колене към гърдите си и насочи гневно към Страйк смущаващите си тюркоазени очи.
— Значи клиентът ти още си мисли, че аз съм го извършил?
— Не вярвам да мисли така — отвърна Страйк.
— Тогава си е променил мисленето, тоя тесногръд мухльо, защото чух как разправял наляво и надясно, че съм бил аз, преди заключението на полицията за самоубийство. Само дето аз имам желязно алиби, така че майната му. Майната им на всичките.
Нервен и неспокоен, той се изправи, доля вино в почти недокоснатата си чаша, после запали нова цигара.
— Какво можеш да ми кажеш за деня, в който Лула умря? — попита Страйк.
— Искаш да кажеш за вечерта.
— Денят преди това също може да се окаже важен. Има няколко неща, които искам да изясня.
— Така ли? Ами давай.
Дъфийлд отново седна в креслото и приближи колене до гърдите си.
— Лула ти е звъняла неколкократно между обед и шест часа следобед, но ти не си вдигал телефона си.
— Не го вдигах — каза Дъфийлд и по детински зачопли малка дупка на джинсите върху коляното си. — Зает бях. Работех. Върху песен. Не исках да си прекъсвам вдъхновението.
— И не си знаел, че тя ти е звъняла?
— Знаех, видях, че се изписва нейният номер. — Той потърка носа си, протегна крака върху стъклената маса, скръсти ръце и каза: — Исках да й дам малък урок. Да се почуди какво съм си наумил.
— Защо смяташе, че й е нужен урок?
— Заради проклетия рапър. Исках тя да се премести при мен, докато той живее в сградата й. „Не ставай глупав, нямаш ли ми доверие?“ — В имитацията му гласът и изражението му бяха досущ момичешки. — Отвърнах й: „Ти не ставай глупава. Докажи ми, че няма за какво да се тревожа, като дойдеш да живееш при мен“. Но тя не пожела. Тогава си казах, че тази игра могат да я играят двама. Повиках Ели Карейра у дома и композирахме заедно, а после заведох Ели с мен в „Узи“. Лу нямаше от какво да се оплаква. Просто бизнес. Писане на песен. Само приятели, също като нея и онзи рапър гангстер.
— Мислех, че тя не се е познавала с Дийби Мак.
— Не се познаваше, но той беше направил намеренията си твърде публични, нали така? Чувал ли си песента, която беше написал? Тя направо се подмокряше, като я слушаше.
— „Кучко, ти не си това…“ — подхвана услужливо Киара, но Дъфийлд я стрелна злобно и й затвори устата.
— Оставила ли ти беше съобщения на гласовата поща?
— Да, две-три. „Еван, моля те, обади ми се. Спешно е. Не искам да го казвам по телефона.“ На нея все й беше спешно, като искаше да разбере какво правя. Знаеше, че съм ядосан. Тревожеше се, че може да съм повикал Ели. Тя й беше като трън в очите, защото знаеше, че съм спал с нея.
— Казала е, че е нещо спешно и че не е за по телефона?
— Да, но така само се опитваше да ме накара да й позвъня. Една от малките й игрички. Лу можеше да бъде адски ревнива. И адски манипулативна също така.
— Можеш ли да се сетиш защо в този ден е звъняла упорито и на чичо си?
— Какъв чичо?
— Казва се Тони Ландри, той също е адвокат.
— Тоя ли? Тя не би звъняла на него, мразеше го повече и от брат си.
— Обаждала му се е неколкократно по същото време, когато е звъняла и на теб. Оставила му е горе-долу същото съобщение.
Дъфийлд почеса наболата си брада с мръсните си нокти, втренчен в Страйк.
— Не знам за какво е било. Сигурно заради майка й. Дъртата лейди Бристоу е трябвало да иде в болницата или нещо такова.
— Не мислиш ли, че онази сутрин може да се е случило нещо, което според нея е било важно или от интерес и за теб, и за чичо й?
— Няма тема, която да е едновременно интересна за мен и за шибания й чичо — отсече Дъфийлд. — Виждал съм го. Интересуват го само цени на акции и тъпотии от тоя род.
— Може да е било нещо лично за нея.
— Ако е било така, не би се обадила на онзи гадняр. Не се обичаха.