— Като каза, че на никого не е имала доверие заради медиите, какво имаше предвид?
— По дяволите, че не е ли очевидно? Не го ли знаеш от собствения си баща?
— От баща си знам нищо и половина — хладнокръвно съобщи Страйк.
— Ами че те подслушваха телефона й, човеко, а от това ти става гадно. Нямаш ли въображение? Тя взе да става параноична, твърдеше, че хората продават истории за нея. Опитваше се да държи сметка какво е казала по телефона и какво не, кой би могъл да е разправил еди-коя си клюка пред репортери. Това й обърка главата.
— Теб обвинявала ли е, че продаваш истории?
— Не — троснато отвърна Дъфийлд, а после със същата жар добави: — Да, понякога. „Откъде знаеха, че ще идваме тук? Откъде знаеха, че съм ти казала това?“ И прочие, и прочие… Обяснявах й, че това си върви ведно със славата, но тя искаше да яде омлет, без да строши яйцата.
— И ти никога не си продавал истории за нея на пресата?
Чу как Киара рязко си пое въздух.
— Не, по дяволите, не съм — тихо изрече Дъфийлд, като удържа погледа на Страйк, без да мигне. — Не съм, по дяволите. Разбра ли?
— И за колко дълго се разделихте?
— За два месеца горе-долу.
— И сте се събрали отново седмица, преди тя да умре?
— Да. На партито на Мо Инис.
— И сте имали церемония за обвързване четирийсет и осем часа по-късно? В къщата на Карбъри в Котсуолдс?
— Да.
— Кой знаеше, че това ще се случи?
— Беше спонтанно. Купих халките и просто го направихме. Беше толкова красиво.
— Наистина беше — промълви тъжно Киара.
— Защото тогава телефоните ви не са били подслушвани. Сменили сте номерата си.
— Нямам идея дали са били подслушвани, или не. За това питай боклуците, дето го вършат.
— Тя говорила ли ти е за опитите си да открие баща си?
— Че той беше умрял… Какво, имаш предвид истинския ли? Да, проявяваше интерес, но нищо не стана. Майка й не знаеше кой е бил той.
— Не ти ли е казвала дали е успяла да открие нещо за него?
— Помъчи се, но доникъде не стигна, затова реши, че ще запише да учи африкански науки. Ей това щеше да е нейният татко — целият шибан континент Африка. Проклетият Соме стоеше зад всичко това, той й мътеше главата, както винаги.
— По какъв начин?
— За него всичко, което я откъсваше от мен, беше добро. Искаше да я има за себе си. Беше гадно обсебващ. Обичаше я. Знам, че е педал — добави нетърпеливо Дъфийлд, когато Киара понечи да възрази, — но не е първият от тия, които познавам, дето са превъртели заради приятелка. Чукаше се с мъже на поразия, но в същото време не искаше да я изпуска от поглед. Разиграваше й истерични сцени, ако тя не отидеше да се види с него, не й даваше да работи за друг. Мен ме мрази и в червата. Ама и аз него също толкова, гадния му дребосък. Опитваше се да свали Лу с Дийби Мак. Много би се изкефил двамата да се изчукат и аз да бъда изваден от картинката. А после тя да му разправя подробности. Щеше да я накара да го представи и да има снимки на шибаните си дрехи, облечени от гангстера. Никак не е глупав Соме. Непрекъснато я използваше в интерес на бизнеса си. Прекарваше я да му работи евтино или направо безплатно и тя беше достатъчно глупава да му се връзва.
— Соме ли ти подари тези? — попита Страйк и посочи черните кожени ръкавици на масичката. Беше разпознал малкото златно лого „ГС“ при ръба.
— Какво?
Дъфийлд се наведе и подхвана една от ръкавиците с показалеца си. После я разлюля пред очите си, за да я огледа.
— Мамка му, прав си. Отива в кофата за боклук значи — и метна ръкавицата в един ъгъл. Тя се удари в изоставената китара и изтръгна кух звук от закачената струна. — Останаха ми от това ревю — обясни Дъфийлд и посочи черно-бялата корица на списанието. — Соме не би ми дал и изпаренията от пикнята си. Да ти се намира още една цигара?
— Свърших ги — излъга Страйк. — Ще ми кажеш ли защо ме покани у дома си, Еван?
Настана дълго мълчание. Дъфийлд пронизваше с поглед Страйк и той интуитивно почувства, че актьорът е разбрал лъжата му за цигарите. Киара също се взираше в него с леко разтворени устни, като красив овеществен образ на почудата.
— Кое те кара да мислиш, че имам да ти кажа нещо? — присмехулно попита Дъфийлд.
— Едва ли ме повика тук заради удоволствието от компанията ми.
— Не знам — с нескрита злоба подхвърли Дъфийлд, — може да съм се надявал, че си забавен като твоя старец.