— Кой беше шофьорът й тогава?
— Един на име Мик от фирмата „Екзекарс“. Тя го беше използвала и преди. Видях как фотографите се скупчиха около колата, докато потегляше. Цяла седмица бяха душили наоколо, защото знаеха, че се е събрала отново с Еван Дъфийлд.
— Какво направи Бестигуи, когато Лула и Киара заминаха?
— Прибра си пощата от мен и по стълбите се качи в апартамента си.
Страйк оставяше вилицата след всяка хапка, за да си води бележки.
— Някой да е влязъл или излязъл след това?
— Да, хората от кетъринга. Ходиха у Бестигуи, защото те имаха гости онази вечер. Една двойка американци пристигна малко след осем, качиха се в апартамент едно и никой друг нито влезе, нито излезе, преди те да си тръгнат около полунощ. Нямаше движение, преди Лула да се прибере към един и половина. Чух папараците да крещят името й отвън. Вече бяха голяма тълпа. Неколцина я бяха последвали от нощния клуб, а цял куп други се бяха струпали още отпреди с надеждата да зърнат Дийби Мак. Очакваше се да дойде към дванайсет и половина. Лула позвъни и аз натиснах бутона за автоматично отваряне.
— Не си ли набра сама кода на таблото?
— Не, защото онези я бяха обкръжили, искаше да влезе бързо. А те крещяха, бяха плътно около нея.
— Не е ли могла да влезе през подземния паркинг и да ги избегне?
— Да, понякога го правеше, когато се връщаше с Кийрън, защото му беше дала дистанционното за електрическите врати към гаража. Но Мик нямаше такова, така че трябваше да влезе отпред. Казах й „добро утро“ и я попитах за снега, защото по косата й имаше снежинки. Трепереше, беше облечена в късичка рокля. Тя отвърна нещо в смисъл, че температурата била под нулата. После каза: „Как ми се ще да се разкарат. Цяла нощ ли ще стоят тук?“. За папараците говореше. Казах й, че още чакат Дийби Мак, а той закъснява. Изглеждаше вкисната. После влезе в асансьора и се качи в апартамента си.
— Значи изглеждаше вкисната?
— Да, много вкисната.
— Вкисната в смисъл склонна към самоубийство ли?
— Не, вкисната в смисъл ядосана — поясни Уилсън.
— Какво стана после?
— После ми се наложи да вляза в задната стаичка. Имах страхотни болки в червата. Налагаше ми се да ида до тоалетната. Ама спешно, казвам ти. Бях пипнал същото като Робсън. Той си остана у дома заради стомашно заболяване. Отсъствах към петнайсет минути. Нямах избор. Такава диария не ме беше друсала. Още бях в тоалетната, когато започна крещенето. Не — поправи се, — първо чух изтропване. Силно изтропване в далечината. По-късно си дадох сметка, че трябва да е било падналото тяло… така де, Лула. Чак после започна крещенето и ставаше все по-силно, идеше откъм стълбите. Вдигнах си панталоните и хукнах към фоайето, а там госпожа Бестигуи пищеше и се тресеше и както беше само по бельо, приличаше на някоя луда. Каза, че Лула умряла, блъснал я от балкона мъж, който бил в апартамента й. Казах й да не мърда от мястото си и изтичах към предната врата. И тя беше там. Лежеше насред улицата със захлупено в снега лице.
Уилсън сръбна от чая си, задържа чашата с голямата си ръка и промълви:
— Половината й череп беше хлътнал навътре. По снега имаше кръв. Разбрах, че вратът й е счупен. А имаше и… да.
Сладникавата, невъзможна за объркване миризма на човешки мозък сякаш изпълни ноздрите на Страйк. Беше я усещал неведнъж. Не се забравяше.
— Изтичах обратно вътре — продължи Уилсън. — И двамата Бестигуи бяха във фоайето. Той се опитваше да я прибере горе, за да се облече, но тя не спираше да вика. Поръчах им да позвънят в полицията и да държат под око асансьора, в случай че той реши да слезе с него. Грабнах служебния ключ от задната стаичка и изтичах горе. На стълбите нямаше никой. Отключих вратата към апартамента на Лула…
— Не се ли сети да вземеш нещо със себе си за самозащита? — прекъсна го Страйк. — Все пак си мислел, че горе има човек, който току-що е убил жена.
Настана пауза, най-дългата до момента.
— Реших, че няма да ми е нужно — отвърна Уилсън. — Мислех си, че ще го надвия без проблем.
— Кого да надвиеш?
— Дъфийлд — тихо каза Уилсън. — Мислех, че Дъфийлд е там горе.
— Защо?
— Предположих, че е влязъл, докато съм бил в тоалетната. Знаеше кода за входната врата. Помислих, че се е качил горе и тя му е отворила. Чувал ги бях да се карат преди. Чувал съм го и него ядосан. Да. Помислих, че той я е блъснал. Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Погледнах във всяка стая, нямаше никой. Надникнах дори в гардеробите, но — нищо. Прозорците в дневната бяха широко отворени. Онази нощ беше много мразовита. Не ги затворих, не пипах нищо. Излязох и натиснах бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага, беше на нейния етаж. Празен беше. Изтичах обратно долу. Семейство Бестигуи бяха в апартамента си, когато минах покрай вратата им. Тя още пищеше, а той все така продължаваше да й вика. Не знаех дали вече са уведомили полицията. Грабнах мобилния си телефон от поста на охраната и излязох навън при Лула, защото… не ми се искаше да я оставя да лежи там сама. Но още преди да съм натиснал деветката, чух сирените. Пристигнаха бързо.