Страйк се отдръпна от стената и пое на изток по Гровнър стрийт, като вече обръщаше малко повече внимание на уличното движение, но в паметта си извикваше изражението на Танзи, тона й, превзетите й жестове, докато говореше за последните мигове на Лула Ландри.
Защо й беше да е откровена по важния въпрос, след като изричаше в добавка куп неистини, лесни за опровергаване? Защо лъжеше какво е правила в момента, когато бе чула виковете от апартамента на Ландри? Страйк си припомни цитат от Адлър: „Лъжата би била безсмислена, освен ако истината не се усеща като опасна“. Танзи бе дошла днес в последен опит да открие някого, който да й повярва, но и да се хване на упоритите лъжи, съпътстващи показанията й.
Закрачи бързо, почти без да усеща бодежите в дясното си коляно. Най-сетне осъзна, че бе извървял цялата Мадокс стрийт и вече бе излязъл на Риджънт стрийт. Червените тенти пред магазина за играчки „Хамлис“ пърхаха в далечината и Страйк си припомни, че бе възнамерявал на връщане към офиса да купи подарък за рождения ден на племенника си.
Разноцветният пищящ и святкащ водовъртеж, в който се озова, едва стигаше до съзнанието му. Без да се заглежда, той преминаваше от етаж на етаж, необезпокояван от възбудените писъци, от бръмченето на вдигналите се във въздуха хеликоптери играчки, от квиченето на механичните прасета, движещи се пред краката му. Накрая, някъде след двайсет минути, се спря пред щанда с армейски кукли. Застана неподвижен, взрян в редиците от миниатюрни морски пехотинци и парашутисти, но почти без да ги вижда, глух за шепота на родителите, които се опитваха да го заобиколят със синчетата си, защото се притесняваха да помолят странния едър мъж да се отмести.
Трета част
Forsan et haec olim meminisse iuvabit.
Може би някога всичко това ще си спомняме с радост.
1
Започна да вали в сряда. Лондонско време, влажно и сиво, при което старият град изглеждаше вял и унил: бледи лица под черни чадъри, вечната миризма на мокри дрехи, ритмичното барабанене на дъжда по прозореца на кабинета на Страйк през нощта.
Дъждът в Корнуол беше различен. Страйк си спомняше как през онези месеци, докато посещаваше селското училище в Сейнт Моус, той шибаше като с камшици стъклата в резервната спалня на леля Джоун и чичо Тед в спретнатата малка къща, която миришеше на цветя и печива. Подобни спомени винаги изплуваха в съзнанието му, когато му предстоеше да се види с Луси.
В петък следобед дъждовните капки още танцуваха дръзко по первазите на прозорците, когато, седнали в двата противоположни края на секретарското бюро, Робин опаковаше куклата парашутист за Джак, а Страйк й пишеше чек за седмичната заплата минус комисионата на агенцията „Временни кадри“. Робин се канеше да отиде на третото си за тази седмица „истинско“ интервю за работа и изглеждаше чистичка и спретната в черния си костюм и с прибраната на кок яркоруса коса.
— Готово — изрекоха двамата едновременно.
Робин плъзна по бюрото идеален пакет в хартия с десен на космически кораби, а Страйк й подаде чека.
— Жива и здрава да си — каза Страйк, като взе пакета. — Аз не мога да опаковам.
— Дано да му хареса — отговори тя и прибра чека в черната си ръчна чанта.
— Дано. А на теб успех с интервюто. Искаш ли тази работа?
— Ами доста добра е. „Човешки ресурси“ в медийна консултантска фирма в Уест Енд — отвърна тя без особен ентусиазъм. — Приятно прекарване на партито. Ще се видим в понеделник.
Самоналоженото наказание да слиза на Денмарк стрийт, за да пуши, беше още по-досадно при непрестанния дъжд. Страйк стоеше едва защитен под козирката на входа и се питаше кога ще се откаже от този си навик и ще възвърне физическата си форма, изчезнала заедно с неговата платежоспособност и с домашния му комфорт. Докато стоеше там, мобилният му телефон иззвъня.
— Реших, че ще ти е приятно да узнаеш. Сигналът ти си изплати дивидентите — изрече тържествуващо Ерик Уордъл.