Най-накрая Страйк затвори папката. Докато с труд се придвижваше из кабинета, събличаше се, сваляше протезата и разпъваше походното легло, не мислеше за нищо друго освен за изтощението си. Заспа бързо, унесен от приспивния монотонен шум на уличното движение, барабаненето на дъжда и безсмъртния дъх на града.
2
В предния двор на Луси в Бромли се издигаше голяма магнолия. По-късно през пролетта тя щеше да обсипе тревата с нападали цветове, подобни на смачкани хартиени кърпички; сега, през април, представляваше пенлив бял облак от венчелистчета, восъчни като вътрешността на кокосов орех. Страйк бе посещавал тази къща само няколко пъти, защото предпочиташе да се среща с Луси далеч от дома й, в който тя бе вечно ангажирана и забързана, а и за да избегне срещите със зет си — чувствата му към него бяха хладки, но клоняха повече към студеното, отколкото към топлото.
Напълнени с хелий балони, вързани за портата, се полюшваха на лекия ветрец. Докато Страйк вървеше надолу по стръмната пътека към входната врата с увития от Робин пакет под мишница, си каза, че премеждието бързо ще свърши.
— Къде е Шарлот? — попита Луси, ниска, руса и кръглолика, веднага щом отвори вратата.
Още големи балони от златисто фолио, този път във формата на цифрата седем, изпълваха антрето зад нея. Крясъци, които с еднаква сила можеха да изразяват възторг или болка, долитаха от невидим кът на къщата и нарушаваха покоя на предградието.
— Наложи й се да се върне в Еър за уикенда — излъга Страйк.
— Защо? — поиска да узнае Луси и се дръпна назад, за да го пусне вътре.
— Пак криза със сестра й. Къде е Джак?
— Навън с другите. Слава богу, че спря да вали, иначе трябваше да ги държим в къщата — отвърна Луси и го поведе към задната градина.
Завариха тримата му племенници да вилнеят из обширната морава с още двайсетина момчета и момичета в празнични дрехи, съпровождайки с писъци някаква игра, която се състоеше в тичане до портички за крикет със залепени върху тях картинки на различни плодове. Родители помагачи стояха под слабото слънце и пиеха вино от пластмасови чаши, а Грег, съпругът на Луси, обслужваше айпод, поставен върху грубо скована дървена маса. Луси подаде на Страйк светла бира и почти веднага се отдели от него, забързана да вдигне най-малкия от тримата си синове, който беше паднал лошо и сега ревеше с цяло гърло.
Страйк никога не бе искал деца; беше едно от нещата, за които бяха в съгласие с Шарлот и основна причина предишни негови връзки през годините да не просъществуват. Луси не одобряваше отношението му и причините, с които той го обосноваваше; тя винаги се ядосваше, когато житейските му цели се различаваха от нейните, сякаш имаше чувството, че той осъжда решенията и избора й.
— Как я караш, Корм? — попита Грег, който бе предал контрола над музиката на друг баща. Зетят на Страйк беше специалист по количествено-стойностни сметки в строителството и тъй като винаги се колебаеше какъв тон да възприеме към Страйк, беше се спрял на комбинация от заядливост и агресивност, която дразнеше Страйк. — Къде е красавицата Шарлот? Да не сте се разделили пак? Ха-ха-ха. Вече ви изгубих дирите.
Едно от по-малките момиченца беше блъснато и Грег побърза да се притече на помощ на майката да се справи с още сълзи и петна от трева. Играта продължаваше сред шум и хаос. Най-сетне беше излъчен победител; последваха нови сълзи от подгласника, който трябваше да бъде умирен с утешителна награда от черния чувал, поставен до хортензиите. След това бе обявен втори кръг на същата игра.
— Здравейте! — възкликна едра жена на средна възраст и се приближи към Страйк. — Вие трябва да сте братът на Луси.
— Да — потвърди той.
— Чухме за злополуката с крака ви — заяви тя и се втренчи в обувките му. — Луси ни държи в течение. Виж ти, човек не би отгатнал. Изобщо не забелязах да куцате, като пристигнахте. Не е ли удивително какво постигат в наши дни? Сигурно сега тичате дори по-бързо, отколкото преди!
Може би тя си представяше, че има под панталоните си протеза от карбонови влакна като параолимпиец. Отпи от бирата си с насилена невесела усмивка.
— Вярно ли е? — попита тя и го заоглежда с нескрито любопитство. — Наистина ли сте син на Джони Рокъби?
Нишката на търпението на Страйк, без той да го съзнава, се бе опънала до краен предел и ето че се скъса.
— Да пукна, ако знам — отвърна. — Защо не му се обадите да го питате?