— Че сте й съобщили как я следите по негова поръка?
— Не, че не съм устоял на чара й на прелъстителка и съм станал новият й любовник.
Робин затули с длани устата си. Страйк се разсмя.
— Обичайно ли е за клиентите ви да са малко ненормални? — попита Робин, когато смайването й премина.
— Този е такъв, но иначе са просто стресирани.
— Мислех си за Джон Бристоу — промълви колебливо Робин. — Приятелката му смята, че той е жертва на заблуда. А и вие самият помислихте, че може да е малко… сещате се… нали? — попита тя. — Чухме през вратата — добави малко засрамено. — Онова за самопровъзгласилия се психолог.
— Така е — отвърна Страйк. — Но може и да съм променил мнението си.
— В какъв смисъл? — попита Робин и ясните й сиво-сини очи се разшириха. Влакът се разлюля и спря, покрай прозорците се мяркаха фигури, с всяка секунда по-малко размазани. — Да не би… Нима искате да кажете, че той не е… че може да е прав… че наистина е имало…?
— Това е нашата спирка.
Боядисаният в бяло бутик, който търсеха, се намираше на най-скъпия терен в Лондон, на Кондюит стрийт, близо до пресечката с Бонд стрийт. За Страйк колоритните му витрини излагаха изобилие на неща от последна необходимост. Тук се мъдреха възглавнички, обшити с мъниста, и ароматни свещи в сребърни поставки; талази артистично драпиран шифон; крещящи роби, носени от безлики манекени; обемисти ръчни чанти с фрапираща грозота — всичко това представено на попарт фон в безвкусна прослава на консуматорството, която той намираше дразнеща за ретината и духа. Можеше да си представи Танзи Бестигуи и Ърсула Мей тук вътре да оглеждат етикетите с очи на познавачки, да избират чанти от крокодилска кожа с четирицифрена цена, твърдо решени, макар и без грам удоволствие, да осребрят позицията си в своите лишени от любов бракове.
До него Робин също се взираше в изложеното на витрината, но само смътно регистрираше видяното. Тази сутрин, докато Страйк пушеше долу, бе получила предложение за работа по телефона, точно преди обаждането от „Временни кадри“. Всеки път, когато обмисляше офертата, която трябваше да приеме или да отхвърли в рамките на следващите два дни, стомахът й се свиваше и тя се опитваше да се убеди, че е от удоволствие, но все повече я обземаше подозрение, че е от ужас.
Трябваше да приеме работата. Имаше много плюсове. Заплатата беше точно такава, каквато се бяха споразумели с Матю, че е целта й. Офисите бяха елегантни, разположени в престижния Уест Енд. Двамата с Матю щяха да могат да обядват заедно. В момента пазарът за работна ръка беше замрял. Тя би трябвало да е възторжена.
— Как мина интервюто в петък? — попита Страйк, присвил очи срещу палто с пайети, което намираше за особено отблъскващо.
— Доста добре според мен — отвърна Робин неопределено.
Припомни си възбудата, която бе усетила мигове по-рано при намека на Страйк, че все пак е възможно да е имало убиец. Дали беше сериозен? Робин забеляза, че се беше втренчил в изложените труфила, сякаш те можеха да му кажат нещо важно, и това като нищо бе (за миг тя го видя през очите на Матю и дори мислеше с гласа на Матю) поза, възприета за ефект или показност. Изглежда възприемаше професията частен детектив като екзотична, от рода на астронавт или укротител на лъвове, и живееше с усещането, че реалните хора не се занимават с такива неща.
Робин се замисли, че приемеше ли работата в сферата на човешките ресурси, можеше никога да не узнае (освен ако не го видеше един ден в новините) как се е развило това разследване. Да доказваш, разрешаваш, залавяш, защитаваш: това бяха дейности, които си струваха усилията; важни и вълнуващи. Робин съзнаваше, че Матю я смята по детински наивна заради това й чувство, но не можеше да върви против природата си.
Страйк беше обърнал гръб на витрината и гледаше към нещо на Ню Бонд стрийт. Робин видя, че погледът му бе прикован към червената пощенска кутия на ъгъла на Ръсел и Бромли, чиято черна правоъгълна уста им се хилеше през улицата.
— Хайде, да влизаме — подкани я Страйк. — Не забравяй, че си ми сестра и че пазаруваме за жена ми.
— Но какво се опитваме да установим?
— Какво са правили Лула Ландри и приятелката й Рошел Онифаде тук в деня преди смъртта на Ландри. Срещнали са се за петнайсет минути и са се разделили. Нямам особени надежди, минали са три месеца и може никой нищо да не е забелязал. Но си струва да се опита.
Партерният етаж на „Вашти“ беше посветен на дрехите; табела със стрелка към дървено стълбище сочеше, че горе са разположени кафене и „лайфстайл“. Няколко жени оглеждаха дрехите, окачени на лъскави стоманени стойки; до една бяха слаби, с тен, с дълги, лъскави, току-що издухани със сешоар коси. Продавачките бяха с ексцентрични тоалети и нетрадиционни прически. Една беше с балетна поличка и нещо като рибарска мрежа; тя беше при щанда за шапки.