— Естествено, че е била разстроена — тросна се Ландри. — Майка й имаше рак.
— Не се ли предполагаше, че операцията, която е претърпяла, я е излекувала?
— На Ивет й бяха направили хистеректомия. Изпитваше болки. Не се съмнявам, че Лула се е разтревожила, като е видяла майка си в такова състояние.
— Разговаряхте ли с Лула, като я видяхте?
Кратко колебание.
— Разменихме обичайни фрази.
— А вие двамата говорихте ли си?
Бристоу и Ландри не се погледнаха. Последва по-дълга пауза от няколко секунди, преди Бристоу да каже:
— Аз работех в кабинета в жилището. Чух Тони да влиза и да говори с мама и с Лула.
— Не надникнахте ли да го поздравите? — обърна се Страйк към Ландри.
Ландри го изгледа с бледите си, с белезникави мигли очи.
— Знаете ли, никой тук не е длъжен да отговаря на въпросите ви, господин Страйк — заяви Ландри.
— Не, разбира се — съгласи се Страйк и записа нещо кратко и неразбираемо в бележника си.
Бристоу гледаше чичо си. Ландри очевидно размисли.
— Видях през открехнатата врата на кабинета, че Джон работи усилено, и не исках да го безпокоя. Поседях известно време при Ивет в нейната стая, но тя беше отпаднала от болкоуспокояващите, така че я оставих с Лула. Знаех — добави Ландри с едва доловима злобна нотка, — че няма друг човек, с когото Ивет би предпочела да бъде, освен Лула.
— Господин Ландри, разпечатките от телефона на Лула показват, че е звъняла на мобилния ви телефон неколкократно, след като е напуснала дома на лейди Бристоу.
Ландри пламна.
— Говорихте ли с нея по телефона?
— Не. Бях изключил звука на мобилния си телефон, закъснявах за конференцията.
— Но те вибрират, нали така?
Питаше се какво ли би накарало Ландри да си тръгне. Беше сигурен, че адвокатът е на косъм от това.
— Погледнах телефона си, видях, че е Лула, и реших, че може да почака — кратко отвърна той.
— Не й ли върнахте обаждането?
— Не.
— Тя не остави ли съобщение, за да обясни за какво иска да говорите?
— Не.
— Много странно, не мислите ли? Току-що сте я видели у майка й, казвате, че нищо важно не се е случило помежду ви, а въпреки всичко тя прекарва следобеда в опити да се свърже с вас. Не ви ли изглежда така, сякаш е имала да ви каже нещо спешно? Или че е искала да продължи разговора, който сте водили в апартамента?
— Лула беше момиче, което можеше да ти се обади трийсет пъти подред по най-незначителен повод. Беше разглезена. Очакваше хората да скочат в стойка мирно само щом видят името й.
Страйк погледна Бристоу.
— Тя… понякога… горе-долу така постъпваше — измърмори братът.
— Мислиш ли, че сестра ти е била разстроена само защото майка ви се е чувствала слаба след операцията, Джон? — попита Страйк. — Шофьорът й Кийрън Коловас-Джоунс беше категоричен, че тя е напуснала апартамента с рязко променено настроение.
Преди Бристоу да успее да отговори, Ландри, изоставил храната си, се изправи и се зае да облича палтото си.
— Коловас-Джоунс да не е онова странно на вид цветнокожо момче? — попита той, като гледаше от горе надолу Страйк и Бристоу. — Онзи, дето караше Лула да му уреди ангажименти като модел и актьор?
— Той е актьор, да — отвърна Страйк.
— Да. На последния рожден ден на Ивет, преди да се разболее, имах проблем с колата си. Лула и този младеж се отбиха, за да ме закарат на празничната вечеря. През по-голямата част от пътуването Коловас-Джоунс досаждаше на Лула с молбите си да използва влиянието си пред Фреди Бестигуи, за да му уреди прослушване. Извънредно натрапчив млад човек. А и много фамилиарничеше. Разбира се — добави той, — предпочитам да не знам много за интимния живот на осиновената ми племенница.
Ландри подхвърли на масата банкнота от десет лири.
— Очаквам те скоро в кантората, Джон.
Стоеше и очевидно очакваше отговор, но Бристоу не обърна внимание. Беше втренчил разширените си очи в снимката над статията, която Страйк бе чел при пристигането на Ландри. Беше на млад чернокож войник в униформа на втори батальон от Кралския пехотен полк.
— Какво? Да, веднага се връщам — отвърна той разсеяно на чичо си, който студено го наблюдаваше. — Прощавай — добави Бристоу към Страйк, докато Ландри се отдалечаваше. — Просто Уилсън… Дерик Уилсън, знаеш го, пазача в сградата, има племенник в Афганистан. За миг си помислих, боже опази… но не е той. Името е друго. Ужасна е тази война, нали? Струва ли си такава загуба на човешки живот?