— Когато посети Лула в апартамента й онази сутрин, за да й върнеш договора със Соме, видя ли някого, който да ти е заприличал на техник от охранителна фирма, отишъл да проверява алармените инсталации?
— Нещо като монтьор?
— Или електротехник. Може би с работни дрехи?
Замисляйки се, Бристоу изкриви лице и заешките му зъби щръкнаха повече от всякога.
— Не си спомням… чакай да си помисля… Когато минавах покрай апартамента на втория етаж, да… имаше мъж, който чоплеше нещо на стената. Възможно ли е да е бил той?
— Вероятно. Как изглеждаше?
— Беше с гръб към мен. Не го видях.
— Уилсън беше ли с него?
Бристоу спря на тротоара с леко объркан вид. Мъже и жени в костюми и с папки минаха забързани покрай тях.
— Мисля — колебливо пророни той, — че и двамата бяха там, с гръб към мен, когато вече слизах надолу. Защо питаш? По какъв начин би могло да е важно?
— Нищо чудно и да не е — отвърна Страйк. — Но не си ли спомняш нещичко поне? Косата или цвета на кожата?
Още по-озадачен, Бристоу промърмори:
— Боя се, че не обърнах внимание. Като че ли… — На лицето му отново се появи съсредоточена гримаса. — Помня, че беше облечен в синьо. Струва ми се, че беше бял, но не бих се заклел в това.
— Съмнявам се, че ще ти се наложи — каза Страйк, — но все пак ми е от помощ. — Той извади бележника си, за да си припомни въпросите, които беше искал да зададе на Бристоу. — О, да. Според свидетелските показания на Киара Портър пред полицията, Лула е споделила с нея, че иска да остави всичко на теб.
— О — промълви Бристоу без ентусиазъм. — Това… — Отново закрачи и Страйк тръгна редом с него. — Един от детективите, които се занимаваха със случая, ми каза за тези думи на Киара. Детектив инспектор Карвър. Беше убеден от самото начало, че става дума за самоубийство и май смяташе, че този предполагаем разговор с Киара доказва намерението на Лула да отнеме живота си. На мен ми се видя странна логиката му. Нима самоубийците ги е грижа за някакви завещания?
— Значи подозираш, че Киара Портър си измисля?
— Не че си измисля, а че може би преувеличава — отвърна Бристоу. — Според мен е по-вероятно Лула да е казала нещо хубаво за мен, защото тъкмо се бяхме помирили след разправията си, а Киара в ретроспекция да е приела, че Лула вече е обмисляла самоубийство, и да е доразвила чутото. Тя е доста… лекомислено момиче.
— Беше организирано търсене на завещанието, нали?
— О, да, полицията провери всичко много щателно. Ние, семейството, не вярвахме Лула да е направила такова, адвокатите й също не бяха чували за завещание, но полицията все пак го потърси. Нищо не се откри, а преровиха навсякъде.
— Да приемем за момент, че Киара Портър не е изтълкувала погрешно думите на сестра ти…
— Но Лула никога не би оставила всичко на мен. Никога.
— Защо?
— Защото това би означавало изрично да изключи майка ни и да я нарани тежко — много сериозно отговори Бристоу. — Не става въпрос за парите, баща ми остави мама достатъчно осигурена, а по-скоро за посланието, което би изпратила Лула, изключвайки я по този начин. Завещанията могат да причинят тежки душевни рани, виждал съм го да се случва безброй пъти.
— Майка ти направила ли е завещание? — попита Страйк.
Бристоу изглеждаше стреснат.
— Аз… да, така мисля.
— Може ли да попитам кои са наследниците?
— Не съм го виждал — отвърна Бристоу малко сковано. — Какво общо има…?
— Всичко е съществено, Джон. Десет милиона лири са много пари.
Бристоу сякаш се опитваше да прецени дали Страйк проявява нечувствителност, или нахалство. Накрая каза:
— Предвид че няма други роднини, предполагам, че Тони и аз сме основните наследници. Вероятно е споменала някоя и друга благотворителна организация; майка ми винаги е била щедра за благотворителни каузи. Но сигурно ще ме разбереш — добави Бристоу с отново появили се червени петна по врата, — аз не бързам да узная последните желания на майка си предвид онова, което трябва да ги предшества.
— Не, разбира се — съгласи се Страйк.
Бяха стигнали до кантората на Бристоу, строга на вид осеметажна сграда с тъмен вход с арка над него. Бристоу спря до входа и се обърна с лице към Страйк.
— Мислиш ли, че съм жертва на нездрава заблуда? — попита той, когато покрай тях минаха две жени в тъмни костюми.