— Не — отвърна Страйк с голяма доза откровеност. — Не, не мисля.
Безизразното лице на Бристоу се поразведри.
— Ще ти се обадя по повод Соме и Марлийн Хигсън. О, за малко да забравя. Лаптопът на Лула. Заредих го с батерии, но е защитен с парола. Полицията я открила и я казала на майка ми, но тя не си я спомня, а аз никога не съм я знаел. Може би е в полицейското досие — предположи с надежда той.
— Не, доколкото си спомням — каза Страйк, — но надали това ще е голям проблем. Къде беше лаптопът след смъртта на Лула?
— Първо го задържа полицията, а после беше в дома на майка ми. Почти всички вещи на Лула са в апартамента на мама. Така и не събира смелост да вземе решение за тях.
Бристоу връчи куфарчето на Страйк и се сбогува с него. После едва забележимо изпъна рамене, отправи се към стълбите и изчезна през вратата на семейната фирма.
7
Търкането между края на ампутирания крак и протезата с всяка крачка причиняваше все повече болка на Страйк, докато той вървеше към Кенсингтън Гор. Леко изпотен в дебелото си палто под бледото слънце, осветяващо парка в далечината, Страйк се запита дали странното подозрение, което го бе сграбчило, не беше само сянка, движеща се в дълбините на кален вир: трик на светлината, илюзорен ефект на разлюляната от вятъра повърхност. Бяха ли тези мимолетни водовъртежи предизвикани от слузеста опашка, или не означаваха нищо и единствената причина за тях бе блатен газ? Възможно ли бе нещо да се спотаява заровено в калта, след като други безуспешно бяха хвърляли мрежи да го уловят?
По пътя към метростанцията „Кенсингтън“ той мина покрай Куинс Гейт — богато орнаментирана, покрита с червеникава ръжда и украсена с кралския герб — която водеше към Хайд Парк. Със своята неизлечима наблюдателност той обърна внимание на скулптурата на кошута и фавън върху едната колона и на елен върху другата. Хората често допускаха симетрия там, където такава не съществуваше. Същото, а все пак коренно различно… Лаптопът на Лула Ландри се удряше все по-силно в крака му и куцането му се засилваше.
Беше му горещо, изпитваше болка и обезсърчение и прие като мрачна неизбежност съобщенията на Робин, когато най-сетне се добра до офиса си в пет без десет, че все още не съумява да пробие през телефонистката в продуцентската компания на Фреди Бестигуи и че не е успяла да открие никого с фамилия Онифаде с номер на Бритиш Телеком в района на Килбърн.
— Разбира се, след като тя е леля на Рошел, би могла да носи и друга фамилия, нали така? — изтъкна Робин, докато закопчаваше палтото си и се приготвяше да си върви.
Страйк уморено се съгласи. В мига, в който беше влязъл през вратата на офиса, се бе тръшнал върху продъненото канапе, нещо, което Робин никога не го бе виждала да прави преди. Лицето му бе изопнато.
— Добре ли сте?
— Да. Да се е появявал някой от „Временни кадри“ следобед?
— Не — отвърна Робин, докато затягаше силно колана си. — Може и да са ми повярвали, като казах, че съм Анабел. Постарах се да говоря с австралийски акцент.
Той се усмихна. Робин затвори междинния доклад, който бе чела, докато чакаше връщането на Страйк, върна го грижливо на рафта му, сбогува се със Страйк и го остави да седи върху протритите възглавници с лаптопа до него.
Когато шумът от стъпките на Робин заглъхна, Страйк протегна настрани дългата си ръка и заключи стъклената врата; после наруши самоналожената си забрана за пушене в офиса през работните дни. Захапал между зъбите запалената цигара, той вдигна крака си, както беше още с панталона, и откопча ремъка, придържащ протезата към бедрото му. После свали подложката с гел и разгледа ръба на ампутирания си крайник.
Редно беше всеки ден да оглежда кожата за признаци на раздразненост. Сега забеляза, че тъканта при белега е възпалена и много гореща. В шкафчето в банята на Шарлот имаше разни кремове и пудри за тази ивица кожа, подложена напоследък на неподходящо за нея третиране. А може би тя бе пъхнала царевичната пудра и мехлема в някой от още неразопакованите кашони? Само че той не можеше да събере сили да иде и да провери, а и не му се искаше все още да връща протезата на мястото й. Така че остана да пуши на канапето дълбоко замислен, а празният крачол на панталона му увисна надолу към пода.
Съзнанието му се рееше. Мислеше си за семейства и имена и за това как детството им с Джон Бристоу, макар и външно толкова различно, криеше известно подобие. В семейната история на Страйк също имаше призрачни фигури: например първият съпруг на майка му, за когото тя рядко говореше, освен за да каже, че е ненавиждала брака си с него от самото начало. Леля Джоун, чиято памет винаги бе най-силна за епизодите, които Леда най-смътно си спомняше, твърдеше, че осемнайсетгодишната Леда избягала от мъжа си само след две седмици съжителство, че единствените й мотиви да се ожени за Страйк старши (който според леля Джоун пристигнал в Сейнт Моус с пътуващ панаир) били нова рокля и смяна на името. Със сигурност Леда бе останала по-вярна на необичайната фамилия, придобита с брака, отколкото на всеки мъж, с когото е била. Предала я бе на сина си, а той никога не бе виждал оригиналния й собственик, заминал дълго преди раждането му, към което нямаше отношение.