Страйк пуши, вглъбен в мисли, докато дневната светлина в офиса не започна да помръква. Тогава най-сетне се изправи с усилие на един крак и като използва за опора дръжката на вратата и дървената релса край стената, с подскачане стигна до кашоните, все още струпани на площадката пред офиса му. На дъното на един от тях откри дерматологичните продукти, предназначени да облекчават паренето и боцкането в края на ампутирания крак, и се зае да поправя щетите, които си бе нанесъл с дългата разходка през Лондон с войнишка торба през рамо.
Беше по-светло, отколкото в осем часа вечерта преди две седмици; дневната светлина все още не си бе отишла, когато Страйк седна, за втори път в рамките на десет дни, в „Уон Кей“, високия китайски ресторант с бяла фасада и с изглед към арките на център с игрални автомати с названието „Играй и спечели“. Бе изключително болезнено да прикачи отново протезата и още повече да извърви с нея разстоянието по Чаринг Крос Роуд, но той пренебрегна с презрение сивите метални патерици, които също бе открил в кашона, реликви от времето на изписването му от болница „Сели Оук“.
Докато ядеше с една ръка нудли по сингапурски, Страйк разглеждаше лаптопа на Лула, разтворен на масата до халбата с бира. Кутията му бе тъмнорозова, с шарки на цъфнали черешови клони. Не му хрумваше, че седейки приведен, едър и космат над разкрасеното и определено предназначено за жени устройство, може да изглежда нелепо, но тъй или иначе бе предизвикал подсмихвания у двама от сервитьорите в черни тениски.
— Как е хавата, Федерико? — попита в осем и половина блед младеж с щръкнала във всички посоки коса.
Новодошлият, настанил се на мястото срещу Страйк, беше с джинси, тениска с психеделичен десен, маратонки „Конвърс“ и черна кожена чанта, преметната по диагонал на гърдите му.
— И по-зле съм бил — отвърна Страйк. — А ти как си? Ще пиеш ли нещо?
— Да, една светла бира.
Страйк направи поръчката за госта си, когото бе свикнал поради отдавна забравени причини да нарича Сръчко. Сръчко имаше диплом по компютърни науки от престижен университет и бе много по-добре платен, отколкото предполагаше облеклото му.
— Не съм много гладен, хапнах бургер след работа — подхвърли Сръчко, докато преглеждаше менюто. — Една супа ми стига. Супа „Уонтон“, моля — добави той към келнера. — Интересен избор на лаптоп, Фед.
— Не е мой — поясни Страйк.
— Нещо свързано с работата ти, нали?
— Да.
Страйк обърна компютъра към Сръчко, който огледа устройството със смесица от интерес и пренебрежение, характерна за онези, приемащи технологиите не като необходимо зло, а като същността на живота.
— Боклук — заяви весело Сръчко. — Къде се покри, Фед? Хората взеха да се тревожат.
— Много мило от тяхна страна — подхвърли Страйк с пълна уста. — Само че няма нужда.
— Отбих се у Ник и Илза преди две вечери и ти беше единствената тема на разговор. Твърдят, че си потънал в нелегалност. О, благодаря — каза, когато супата му пристигна. — Звънели ти в апартамента и все попадали на телефонния секретар. Илза предполага, че са женски неприятности.
На Страйк му хрумна, че най-добрият начин да уведоми приятелите си за разваления годеж би могъл да е чрез незаинтересуван посредник като Сръчко. Той беше по-малък брат на един от старите приятели на Страйк и бе до голяма степен незапознат с дългата и драматична история на Страйк и Шарлот, а и безразличен към нея също така. При положение че Страйк се опитваше да избегне съчувствието и аутопсията на връзката си лице в лице и че нямаше намерение вечно да се преструва как с Шарлот още са заедно, той се съгласи, че Илза правилно е налучкала проблема и че ще е по-добре приятелите му занапред да не звънят в дома на Шарлот.