Въпреки хаоса, предизвикан от тяхната атака и яростта на Алум, Вейлин не забеляза никакъв признак на паника сред враговете им, които реагираха на тази нова заплаха с единство, което му напомни за воларианските войници-роби. Те отстъпиха от Червените разузнавачи, за да образуват плътна защитна групичка по средата на трапезарията. Поредица от излаяни заповеди на Шо Цай скоро накараха Разузнавачите и оцелелите войници да образуват кръг, с наведени копия и мечове, и да започнат да настъпват за последния удар.
Вейлин чу зад себе си гърлен вик и се завъртя тъкмо навреме, за да види как Чиен измъква своята тояга-меч от корема на убиец, преструвал се досега на мъртъв, който изведнъж се бе надигнал и се бе опитал да забие кама в гърба на Цай Лин. Дай-ло ѝ благодари със скован и доста кратък поклон, преди да отиде да застане до баща си.
— Арбалети, дай-шин? — попита той и кимна към все по-сгъстяващата се групичка убийци.
— Мъртвите не говорят — отвърна капитанът. — А аз жадувам да се срещна с човека, който е организирал това посрещане.
Сякаш в отговор на това скупчените убийци изведнъж застинаха неподвижно, без дори да дишат. После рухнаха като един, а оръжията се изплъзнаха от безжизнените им ръце и издрънчаха на пода. Шо Цай отиде бързо до най-близкото тяло и го провери за пулс или движение, после изруга, щом не откри нищо. Бърза проверка на още няколко тела даде същия резултат.
— Вижте ранените! — заповяда капитанът, но щателният преглед на всеки убиец в трапезарията потвърди, че нито един не е останал жив.
— Отидоха при предците си и отнесоха своите тайни със себе си — отбеляза Чиен и отметна маската на един убиец с острието на меча си. — Също като другия — каза на Вейлин. — Сърцето му не е било спряно от отрова.
— Другият ли? — попита Шо Цай.
— Всъщност бяха двама — каза Вейлин. — А що се отнася до въпроса кой е организирал това, каменоделецът има доста ясна представа.
Намериха губернатор Хушан в покоите му да плаче до един басейн в банята. Тъмночервеният цвят на водата бе в рязък контраст с изящно изрисуваните порцеланови плочки по стените. Ридаейки, той шепнеше едва доловими молби, а пръстите му шареха в обагрената в червено вода. Очите му бяха вперени в тялото на третата му жена.
„За тази също не е имало отрова“, помисли Вейлин, като видя дълбоките срезове, направени от жената по ръцете ѝ, които се протягаха от китката до лакътя. Кръвта ѝ сигурно бе изтекла за секунди. В смъртта си тя изглеждаше по-човешки, кукленият ѝ лик бе станал празен и грозен. Само една мъртва жена, плуваща в собствената си кръв. Вейлин се съмняваше, че е била на повече от двайсет години.
— Няма нищо срамно… — изхлипа губернаторът с тънък гласец и алената вода се накъдри, когато бръкна по-дълбоко в басейна. — Той ни учи, че няма нищо срамно в провала… Той пак щеше да те приеме радушно у дома… нас…
— Кой? — попита Вейлин с умишлено мек и успокоителен тон. Неестествената пискливост в гласа на губернатора и дивият поглед в очите му, когато те се стрелнаха към Вейлин, говореха за човек със силно отслабена връзка с реалността. — Кой е щял да ви приеме радушно?
Хушан се втренчи за момент в него с безразлично мълчание, сълзите се стичаха от немигащите му очи, за да попият в брадата му. После се засмя — тънък дрезгав кикот, който скоро се усили до гръмогласен рев на искрено веселие.
— Предателско куче! — процеди Шо Цай. Хушан сякаш не го чу и нестихващият му смях накара капитана да пристъпи напред, вдигнал меча си за убийствен удар.
— Чакай — каза Вейлин и застана между тях. — Мъртвите не говорят, нали помниш?
Приклекна до Хушан и се усмихна добродушно на продължаващото веселие на губернатора, преди многозначително да премести поглед към мъртвата жена в басейна.
— Тя не беше наистина твоя жена, нали?
При тези думи смехът на Хушан секна и изражението му моментално се смени с дълбока скръб.
— Тя беше обвързана с мен — прошепна той. — И аз с нея… пред Неговия взор. Връзката ни отиваше далеч отвъд обикновените формалности на един брак. Чрез нея аз чувах гласа Му през Степта… Такава яснота ми носеше тя, такава мъдрост… А какво съм сега? — Погледът му се завъртя обратно към Вейлин, умолителен, искрен в отчаянието си. — Какво съм аз без нея?
„Луд, със сигурност — заключи Вейлин, взирайки се в пустотата зад очите на губернатора. — Но там вътре все още трябва да има някакво знание.“
— Тя е чувала гласа му — каза той. — На Мрачния меч. Чрез нея той е говорил с теб.
— Не само с обикновени думи… — Хушан се изправи неуверено на крака и Вейлин даде знак на Шо Цай да остане на мястото си, когато капитанът отново надигна меча. — Чрез нея видях толкова много неща…