— Пътят към децата е вътре в теб. — В гласа на Алум нямаше никакво съмнение и в твърдия поглед, който обърна към Вейлин, нямаше и искрица несигурност. — И аз ще водя колкото битки е нужно, за да ги видя отново.
Вейлин кимна и тупна мореската по рамото, а после стана да се отдалечи, но поспря, когато Алум добави:
— Те ще наричат „татко“ и теб. Сега ти вървиш под взора на Закрилниците, независимо дали го вярваш, или не.
Той се обърна пак към символите си и вдигна копието, за да добави още детайли. Вейлин усети, че ще е най-добре да го остави сам с това, което на практика бе един вид молитва. Тръгна да обикаля постовете, като си разменяше кратки приказки с Разузнавачите. Отношението им сега бе забележимо по-малко враждебно, както можеше да се очаква от мъже, с които се е бил рамо до рамо. Но напрежението от това, че се намират на вражеска територия, бе ясно доловимо.
— Шест години, откакто за последно яздих из Желязната степ — промърмори ефрейтор Вей в отговор на поздрава на Вейлин. Въпреки нескритото си презрение към чужденците Вей изглеждаше по-словоохотлив от другите Разузнавачи и Вейлин подозираше, че това се дължи на вътрешна неспособност да си държи устата затворена, а не на някакво отслабване на предразсъдъците му. — Надявах се никога повече да не я видя. Не е място, на което един цивилизован народ да води война. Тук човек може да умре от глад или жажда също толкова лесно, колкото и от дивашка сабя.
— Бил ли си се със сталхастите? — попита го Вейлин.
— Веднъж. — Сянка премина по обруленото лице на Вей, преди той да се изсмее горчиво и да плъзне палец по обезобразената си горна устна. — Един от онези шибаняци ми направи това. За благодарност аз го намушках с копие в шията; но дори след това копелето продължи да се бие. Това им е най-лошото, разбираш ли? Да, те яздят по-добре от повечето хора, бият се по-добре от повечето хора и знаят всякакви хитри номера в битката. Но това, което ги прави почти непобедими, е, че просто отказват да умрат, когато трябва.
Ефрейторът се умълча, когато през безликата равнина до тях се донесе някакъв звук. Беше тих и писклив, нещо средно между вой и квичене. Тази нощ небето бе ясно и полумесецът хвърляше слабо сияние, разкривайки голяма част от терена пред тях. Въпреки това Вейлин не успя да различи какво животно издава този звук.
— Диви кучета? — попита той Вей, който му отвърна с мрачно клатене на глава.
— Сталхастки ловци. Имитират воя на диво куче, когато намерят плячка. Забелязали са ни. Е, беше само въпрос на време.
— Ще кажа на капитана — каза Вейлин и се обърна.
— Няма смисъл. Той сигурно вече го е чул. Така или иначе, сталхастите винаги те откриват, когато яздиш из тяхната Степ. Това е отдавнашна истина, известна на всички, които патрулират по северната граница.
— Ще доведат ли и други?
— Със сигурност. — Вей сви рамене. — Въпросът е само колко. Предполагам, че утре ще разберем.
На сутринта Ам Лин отново ги поведе по реката за няколко часа, преди да спре рязко понито си.
— Какво има? — попита Вейлин, като видя лицето на каменоделеца да се сбръчква от страх и тревога.
— Те… — Той трепна и поклати глава. — Намерили са ги.
Вейлин вдиша, за да забави препускащото си сърце, насили се да успокои гласа си и попита:
— А те…?
— Живи са. — Част от страха се оттече от лицето на Ам Лин. — А също и невредими, струва ми се. Те… — Гласът му заглъхна и устните му се свиха в озадачена гримаса. — Те са искали да бъдат намерени.
— Колко далеч са оттук? — попита Шо Цай.
— Не мога да кажа точно, но са близо. — Извъртя понито на североизток и го пришпори в бърз тръс. — Насам.
Отрядът продължи със скоростта на понито на каменоделеца, която Вейлин намираше за все по-вбесяващо мудна с всяка изминала миля. Погледът му бе вперен в хоризонта и шареше насам-натам в търсене и на най-малкия силует. Бяха изминали още десет мили, когато Алум изведнъж пришпори коня си и излезе начело на колоната, вдигнал ръка и насочил вниманието си към земята.
— Следи ли? — попита го Вейлин. Ловецът кимна и се смъкна от седлото, а после приклекна да огледа отпечатъците от копита. След малко изсумтя и тръгна напред, шарейки с очи по оскъдната почва, докато не спря на двайсетина метра по-нататък.
— Там е имало половин дузина ездачи — каза и посочи първата група отпечатъци. — Тук към тях са се присъединили още дузина. — Кимна към по-разровената почва под краката си, преди да се обърне право на север. — Движат се бързо — каза и повдигна вежда към Ам Лин и понито му. Дишането на животното бе накъсано и то отметна глава с уморено раздразнение.