— Можеш ли да ги проследиш? — попита Вейлин мореската.
— Тази земя е като писание — отвърна той и бързо яхна коня си. — Толкова е лесна за четене.
— Няма да чакам — каза Вейлин и се обърна към Шо Цай. — Остави достатъчно хора да пазят каменоделеца. Имам чувството, че скоро отново ще се нуждаем от таланта му.
Пришпори коня си в галоп, без да чака отговор, а Алум и останалите бързо го последваха. Ловецът излезе напред, за да ги води, като очите му постоянно оглеждаха земята. След половин миля Вейлин погледна назад и видя Шо Цай да ги следва с половината си отряд. „Доне няма да ни превъзхождат числено“, помисли си и потисна тревожните мисли какво биха могли да направят сталхастите със своите пленници, когато стане ясно, че ще бъдат настигнати.
Трябваше да яздят усилено повече от час, преди на хоризонта да се появи облак прах. След като повече нямаше нужда Алум да разчита следите, Вейлин пришпори коня си още по-бързо, благодарен, че са му дали животно, отгледано за лов, а не за битка. Един боен кон никога не би могъл да постигне такава скорост. Той се откъсна от другите, пренебрегвайки предупредителните викове на Норта, че трябва да останат заедно. Постепенно в основата на прашния облак се появиха тъмните точици на хора на коне — поне двайсет ездачи. Вдигна се още по-гъст прах, когато те спряха и обърнаха конете си с такава лекота, все едно са родени на седлото. Разгърнаха се, докато Вейлин се приближаваше, и изтеглиха саби и копия.
Той знаеше, че е най-разумно да спре, да изчака другите, може би дори да се опита да поговори с тези хора, но всякакви подобни мисли излетяха от ума му при вида на две по-дребни фигури зад редицата на сталхастите. И двете яздеха яки понита като това на Ам Лин, и двете бяха облечени в тъмни наметала, макар че едната носеше дълъг бял шал, който се развяваше на вятъра. Но другата бе тази, която привлече погледа му. Въпреки че бе прекалено далеч, за да различи лицето ѝ, чувството за разпознаване го връхлетя изведнъж, подсилено от страха и загрижеността, които го съпътстваха.
Сталхастите пришпориха конете си, за да го посрещнат, и докато се приближаваше, Вейлин изтегли меча си и го стовари върху копието на най-предния ездач. Железният връх отклони острието и то се плъзна по дръжката, за да се забие дълбоко в предмишницата на сталахаста. Вейлин насочи острието така, че да разсече шията му, преди конят му да го отнесе нататък. Една замахнала сабя го накара да се приведе ниско в седлото и той усети повея по гърба си, когато острието проряза въздуха.
Дръпна юздите, за да спре коня си, и го извъртя, протегнал меча за мушкане. Въоръженият със сабя сталхаст носеше железен шлем, украсен с нещо като метални тръни, но без наличник. Скоростта на атаката не му даде време да се дръпне и върхът на меча от звездно сребро потъна дълбоко в бузата му. Вейлин го натика още по-навътре, докато не усети, че срещна неподатливото желязо на шлема.
Издърпа меча и остави трупа да падне от седлото. Сталхастите вече го бяха обкръжили, с потъмнели от гняв лица, и всяко копие и сабя бяха насочени към него.
— Искам само тях — каза Вейлин и посочи към двете фигури оттатък кръга. — Тръгнете си и можете да живеете.
Говореше на чу-шин, предполагайки, че те трябва да имат някакви познания по този език, но дори да бе така, думите му не оказаха видим ефект. Всички като един нададоха боен вик и атакуваха. Най-близкият — жена с яркочервена коса, вееща се изпод ръбовете на шлема ѝ — оголи зъби в ръмжене и протегна сабята си за удар, насочен право в гърдите му. Носеше нагръдник, които би издържал на повечето стрели, но Норта винаги бе майстор в намирането на пролуки в бронята. Озъбването на жената се превърна в смаяна физиономия, когато стрелата проби тънката ризница под протегнатата ѝ ръка и се заби в плътта отдолу. Вейлин имаше време да зърне как Норта пуска още една стрела, докато се приближаваше в галоп, събаряйки още един сталхаст от седлото, а после останалите го връхлетяха.
Той парира едно мушкане с копие, после дръпна силно юздите, за да накара коня да се изправи на задните си крака. Животното не размаха копита, както би направил един боен кон, но самото му надигане предизвика инстинктивната реакция на конете на сталхастите. Няколко от тях също се надигнаха в отговор, докато други изцвилиха пронизително в знак на предизвикателство. В резултат атаката на ездачите им бе прекъсната само за момент, но това стигаше.