— Тя го направи — каза Ам Лин и кимна към принцесата. — Една нота от песента ѝ и всички потънаха в дълбок сън.
— Но не и ти — отбеляза Вейлин.
— Аз имам своя собствена песен. — Той сви рамене. — Със сигурност не може да се мери с нейната, но мисля, че тя ме е предпазила.
Вейлин видя Норта, отиде при него, хвана го за рамото и го разтърси силно.
— Те няма да се събудят, преди тя да го позволи — извика Шерин от гърба на понито си. — А тя няма да го позволи, докато не се озовем на много мили северно оттук.
— Защо го правиш? — попита Вейлин, като тръгна към Нефритената принцеса. — Тези хора дойдоха да те спасят. В това състояние ще са беззащитни.
Тя му отговори с вбесяващо кокетна усмивка и повдигна вежда срещу Шерин.
— Той винаги ли е толкова… настоятелен?
— Зависи от обстоятелствата — каза Шерин, преди да се втренчи с очакване във Вейлин. — Колкото по-скоро си тръгнем оттук, толкова по-скоро ще се събудят те. Ако те е грижа за благополучието им, ще си качиш задника на някой кон и ще дойдеш с нас.
— Ами той? — Пръстът на Вейлин се стрелна към лежащата в несвяст фигура на Шо Цай. — Не те ли е грижа за него? Да го оставиш тук, за да го заколят сталхастите…
— Бъди сигурен, че те скоро ще забравят за това нападение, щом получат мен.
Шерин вдигна прощално ръка към Ам Лин, с тъжна усмивка на устните. Каменоделецът също вдигна своята, но изглежда, опасенията му от Нефритената принцеса го възпряха да се приближи.
— Остани или тръгвай — каза Шерин на Вейлин и подръпна юздите, за да обърне понито си, после го смушка да върви. — Вече до гуша ми дойде от това.
Нефритената принцеса се забави още миг, преди да я последва, хвърляйки тъжен поглед към мястото, където лежеше заспал Ерлин.
— Трябваше да го направя по-рано — рече тя с извинителен глас. — Но толкова ми се искаше да поговоря със стария си приятел.
— Чакай — каза Вейлин, докато тя хващаше юздите на коня си. Изпита болезнено, но неразумно желание да ги изтръгне от ръцете ѝ; знаеше, че ако го направи, ще се събуди заедно с другите чак след няколко часа. — Защо правиш това? Защо доброволно се предаваш в ръцете на сталхастите?
— Ела и ще разбереш — засмя се тя и пришпори понито си в лек галоп.
Вейлин я гледаше как се отдалечава в прашния облак, вдигнат от понито на Шерин, и преглътна една ругатня, преди да забърза към коня си.
— Братко — каза Ам Лин и пристъпи към него. — Бих дошъл, но…
— Тя те плаши — довърши Вейлин. Затегна подпругата на седлото, преди да се метне на коня. И с пълно основание. Така или иначе, по-добре е да останеш тук. Капитанът ще има нужда от твоята песен.
— Искаш ли да ви последваме?
— Не. — Вейлин огледа степта, чудеше се колко ли очи са станали свидетели на това странно събуждане. — Принцесата няма да го позволи, а сталхастите със сигурност ще доведат повече хора, за да ни посрещнат. Кажи му да тръгне на юг и да чака, докато песента ти не донесе ясна представа къде да ни намериш.
— Ами ако това не стане?
— Тогава той ще има война за водене… и любима, за която да отмъщава.
Вейлин поспря, за да огледа другарите си, наредени в рядък кръг от спящи тела около димящите останки на огъня, и взорът му се спря на Елеса. Насън лицето ѝ изглеждаше още по-младо и го караше да се чувства все едно изоставя дете във враждебна страна.
— Моля те да полагаш особени грижи за племенницата ми — каза той и се приведе да стисне ръката на каменоделеца. — Тя не е нито толкова силна, нито толкова оправна, колкото изглежда.
Ам Лин отвърна на ръкостискането със свирепа увереност.
— Ще го направя.
Вейлин почувства пристъп на благодарност за начина, по който каменоделецът запази лицето си колкото се може по-безизразно, макар че влагата в очите му издаваше ясно мислите му.
— Вярвам на песента ти, стари приятелю — каза Вейлин и се насили да се усмихне, преди да смушка коня си в галоп и да препусне да настигне Шерин и принцесата.
Попаднаха на полесражението, когато слънцето бе стигнало пладне. Отначало Вейлин си помисли, че грозните тъмни петна по жълто-зеления килим на Степта са резултат от летен пожар, но скоро опитното му око различи костите. Те лежаха почернели или побелели по сухата земя, много от тях пронизани със стрели, чието изсъхнало оперение ги караше да приличат на царевични стебла, растящи измежду ребрата или стърчащи от празните очни орбити. Пречупени копия и строшени арбалети лежаха по земята и много от труповете все още носеха броня. От някои бяха останали само кости, а на други все още се виждаше малко съсухрена плът. Вейлин поспря при гледката на мъж, лежащ под останките на кон, привлечен от блясъка на нагръдника му. Той бе по-изящно украсен от останалите, с инкрустирани сребърни спирали и далекозападни символи, гравирани върху стоманата. Половината от лицето на мъжа представляваше ухилен череп, а другата — маска от изсъхнала плът. Гарваните бяха изкълвали и двете му очи.