— Генерал Нишун, ако не греша — обади се Нефритената принцеса, като спря понито си, за да изгледа трупа. Тонът ѝ бе лекомислен и не съвсем уважителен, сякаш поздравяваше маловажен случаен познат.
— Познавала ли си го? — попита Вейлин.
— Той дойде да чуе песента ми преди години. Има отдавнашен обичай новоназначените светила да идват във Високия храм. Предполагам, мислят си, че могат да се сдобият с някаква Небесна благосклонност, ако ме чуят как пея. — Нослето ѝ се сбърчи леко. — Този мъж просто стоеше там, без грубото му старо лице изобщо да трепне. После се поклони и си тръгна. Явно нямаше музикален слух.
— Нито пък кой знае колко здрав разум — отбеляза Вейлин, като вдигна очи да огледа касапницата наоколо. Откри, че може да проследи развоя на битката по положението на телата. Около половината бяха наредени в неравна линия, обърната на север, а останалите бяха пръснати в разстояние на половин миля, с по-голяма концентрация по западния и източния фланг. Беше ясно, че всичко е станало много бързо.
„Главната линия е била пробита на няколко места, докато кавалерията е атакувала двата фланга — заключи той. — Последвало е клане. Не са имали време да бягат.“ Броят на изгарянията обаче бе озадачаващ. Както и състоянието на телата, някои от които изглеждаха разчленени, макар че когато той слезе от коня да ги огледа по-добре, не видя следи от разсичане на плътта и костите. „Взривени са — реши Вейлин. — Значи сталхастите имат в своите редици Надарени.“
— Има ли смисъл да се бавим тук? — попита Шерин, докато той продължаваше с огледа на мястото.
— Бих искал да познавам врага си — каза Вейлин и измъкна една стрела от ребрата на загинал войник. Върхът ѝ бе от добра, макар и почерняла стомана, и бе оформен с немалко умение: двата шипа бяха почти идеално симетрични, а ръбовете — все още остри на пипане. — Не са си направили труда да приберат стрелите — промърмори той.
— Това означава ли нещо?
— Това е добре изработено и все още може да се използва — каза той и вдигна стрелата. — Но те охотно са го оставили заедно с всичките тези брони и оръжия. Значи са богати хора според повечето стандарти, но въпреки това ламтят за още.
— Не алчността ги движи — обади се принцесата. — А любовта.
— Любов ли? — попита Вейлин и посочи към мрачната картина наоколо. — Любов към убийствата?
— Любов към техния бог. Или ужас от него. Често съм откривала, че двете са кажи-речи едно и също.
— Каквото и да ги движи — каза Шерин, — то скоро ще свърши. Ние ще му сложим край.
— По какъв начин? — поинтересува се Вейлин, обръщайки се към Нефритената принцеса. — Знам, че твоята дарба е могъща, но се съмнявам, че дори ти имаш песен, която да приспи цялата им орда.
— Аз имам много песни — засмя се тя. — В музиката се крие голяма сила. Силата да съблазняваш, да разяряваш, да носиш скръб, а също и покой. Но аз съм прекарала дълги години в усъвършенстване на една конкретна от тях и тя не носи сън. Когато техният фалшив бог я чуе… — Тя хвърли печален поглед наоколо. — Всичко това ще свърши.
— Това ли е мисията ви? — Погледът на Вейлин започна да се мести от едната на другата и в гласа му имаше силно неверие. — Ще изпееш песен на водача им? Това ще го убие ли?
— В никакъв случай! — Принцесата се вцепени. — Аз не отнемам живот.
— Тогава какво? Ще… промени някак душата му? Ще превърне един зъл човек в добър?
— Никой не е истински добър. Но тя ще го промени. — Принцесата млъкна и повдигна вежда. — Както ще промени и теб, Вейлин Ал Сорна.
— Виж това. — Той посочи със стрелата един разчленен труп наблизо. — Предполагам, че си живяла достатъчно дълго, за да знаеш какво означава. Този човек, този Мрачен меч, е набрал Надарени в своята армия. Те ще те разберат каква си. Ще усетят дарбата ти и ще те убият, преди да си успяла да изпееш и една нота.
— Не мисля. Имам чувството, че Мрачния меч притежава любопитен ум, да не говорим за огромна самонадеяност. Той ще ме изслуша.
— Шерин. — Вейлин пристъпи към нея, опитвайки се да не допусне нотка на гняв в тона си, защото знаеше, че това само ще събуди нейния гняв. — Сигурно разбираш, че това е лудост. Не е прекалено късно да се върнем…