— Метал от могилите, месо от големите стада сърни и мускусни бикове — потвърди Нефритената принцеса. — Както ти сам каза, нищо не им липсва, но въпреки това ламтят за още.
Сталхастката ги поведе към група гъсто скупчени каменни къщи, охраняващи южните подстъпи към могилата, и пътьом минаха покрай няколко ниви. Вейлин бе поразен от факта, че хората, които ги обработваха, изглежда, до един произлизаха от Далечния запад. Предположи, че трябва да са роби, но не видя пазачи, нито надзиратели с камшици. Освен това всички бяха с дрехи с добро качество и вършеха работата си с енергично усърдие, а мнозина дори пееха, докато работеха.
— Кои са тези? — попита той Нефритената принцеса.
— Някогашни роби — каза тя и на обикновено безупречното ѝ чело се появи бръчка, докато оглеждаше нивите. — Но вече не са, опасявам се.
— Защо се опасяваш? Освобождението винаги трябва да се слави.
— Един роб по тяло може все още да е роб по дух — отвърна тя. Обичайната ѝ несериозност се бе изпарила и сега в гласа ѝ имаше мрачна увереност, която говореше за богатия ѝ опит. Понякога бе лесно да забравиш, че тя е крачила по този свят повече години, отколкото Вейлин можеше да си представи. — Един роб не би се сражавал за собственика си, но би се сражавал за един бог, особено за бог, който е строшил оковите му.
Заобиколиха къщите, където тесните улици бяха изпълнени с бъбренето на играещи си деца. На това градче му липсваше също и миризмата, типична за място, предназначено за най-нисшите. Усмихнатите лица бяха навсякъде, докато хората поздравяваха съседите си или гълчаха челядта си. Вейлин забеляза, че щастието им не съответства на язвителния поглед, с който ги гледаше сталхастката, а устните ѝ бяха присвити в открито презрение. Видя също как усмивките помръкваха и жителите извръщаха поглед, докато тя минаваше.
— Сигурно е трудно — каза ѝ той — собствеността ти да е открадната от Мрачния меч.
— Затваряй си устата! — изръмжа тя и ръката ѝ трепна, устоявайки на желанието да посегне към ножа. — Такива като теб не могат да оспорват неговата дума.
Тя пришпори коня си в лек галоп и го насочи към големия лагер от източната страна на могилата. Палатките представляваха сложни конструкции от животински кожи, покрити с множество кръпки, които говореха за дългогодишна употреба. Бяха наредени в дъга около голямо заграждение, където много коне пасяха и подскачаха, вдигайки прах. Вейлин прецени, че лагерът трябва да подслонява поне хиляда души. Един от ездачите, разположени в рядък кордон около него, препусна да ги посрещне, после спря, щом сталхастката му махна с ръка.
Тя забави коня си до ходом, когато навлязоха в лагера и хората започнаха да излизат от палатките си, за да видят доведените от нея чужденци. Вейлин не забеляза у тях такова любопитство като онова по лицата на хората в Достопочтеното кралство, когато зърнеха чужденци, но подозрението им си беше същото. Мъже и жени на боеспособна възраст се взираха във Вейлин с открито предизвикателство, докато други се хилеха към Шерин и Нефритената принцеса и подвикваха без съмнение похотливи обиди на собствения си език.
— Спокойно — каза Шерин на Вейлин, когато той се наежи при вида на един мъж, държащ се за чатала, докато ѝ викаше нещо за голямо веселие на събратята си. Вейлин потисна надигащия се в него гняв и отмести поглед, за да го прикове в сталхастката, която ги водеше към най-голямата палатка в лагера. От покрива ѝ стърчеше кръг от полирана стомана, поставен в рамка от ковано желязо. Върху стоманения кръг бе гравирано майсторско изображение на ястреб с разперени криле и протегнати нокти.
Мъжът, стоящ на входа на палатката, бе по-нисък от много други сталхасти, които Вейлин бе виждал досега, и няколко години по-стар, със сиви нишки в рошавата му черна грива. В едната си ръка държеше сабя, прибрана в ножницата, а в другата — манерка. Когато сталхастката слезе от коня, той отпи продължителна глътка от манерката и протегна двете си ръце в жест, който явно изразяваше уважение.
— Скелтир — каза тя и кимна отсечено към тримата чужденци, преди да продължи на сталхастки. Мъжът кимаше, докато тя говореше, и продължи да пие, плъзгайки очи по Вейлин и Нефритената принцеса, преди най-сетне да ги спре върху Шерин.
Той накара жената да млъкне с вдигане на ръка и промърмори тихо нещо, преди да потъне в тъмните дълбини на палатката.
— Скелтирът на Остра не обича да го карат да чака — каза жената и посочи нетърпеливо към отметнатото чергило.
Нефритената принцеса и Шерин бързо слязоха от конете и влязоха вътре, а Вейлин ги последва с по-предпазлива крачка и спря на стъпка-две зад входа, та очите му да свикнат със сумрака. Скелтирът седеше сам на нисък стол, покрит с волска кожа, сабята лежеше на коленете му, а манерката бе все още в ръката му. Пред него една желязна печка, в която сияеха въглени, изпускаше постоянна струя дим, излитаща през отвора в покрива на палатката. Очите на Вейлин обхванаха всички ъгли, но не намериха никой друг.