— Един скелтир на сталхастите не примамва хора в палатката си, за да ги убие — прошепна жената, заставайки до Вейлин. — Ако е нужно някой да бъде убит, той го прави открито, пред очите на целия скелд. А сега сядай.
Вейлин огледа зорко палатката още веднъж, преди да отиде и да седне на купчина кожи до Шерин и принцесата.
— Тирус ми казва, че си убил сестра ѝ — започна скелтирът на чу-шин. Гласът му звучеше като нащърбено острие, стържещо по камък. Погледът му бе втренчен във Вейлин, но в него имаше по-скоро внимателно изучаване, отколкото гняв. — А и други с нея. Верни ездачи на скелда Остра, пратени по моя заповед.
— Те извадиха оръжие срещу мен и моите другари — отвърна Вейлин. — Затова се бихме и те умряха.
При тези думи жената, Тирус, се вцепени и тихо съскане излетя от устните ѝ, а после отиде да застане до рамото на скелтира. Наведе глава и заговори бързо на техния език, тонът ѝ бе умолителен и леко задавен.
— Ета! — прекъсна я сопнато скелтирът със сухия си дрезгав глас. Тирус се изправи и се оттегли, навела глава или от срам, или от скрита ярост. — Тя току-що предложи живота си в замяна на шанса да те убие — каза скелтирът на Вейлин. — Връзката между сестри винаги е силна.
— Скелтир Варнко — каза принцесата, — вие знаете каква е нашата мисия, а ние знаем каква е вашата цена. Може би трябва просто да я платим и да си вървим по пътя.
Очите на скелтира се преместиха от Вейлин към Шерин.
— Южняците те наричат Небесната благодат, нали?
— Да — отвърна Шерин. — Макар че бих предпочела да не го правят.
— Защо? Нима не се радваш на благосклонността на Небесата? Да не би силата ти да е лъжа?
— Силата ми се свежда до знания и умения, придобити чрез много години учене и практика. Небесата нямат нищо общо с това.
Слаба искрица на весело задоволство пробяга по лицето на Варнко, преди суровата му маска да се върне. Той явно бе чул каквото искаше.
— Бих искал да се уверя, че сделката ни е напълно ясна — каза той. — Ти ще излекуваш сина ми. Щом се уверя, че той е отново здрав, ще ви отведа при местра-скелтира.
— Така се споразумяхме — каза принцесата с любезна усмивка.
— Ако той не бъде излекуван — продължи Варнко, все още вперил поглед в Шерин, без да обръща внимание на принцесата, — ти и тези двамата ще загубите живота си. Ще позволя на Тирус да прави с вас каквото си иска.
Лицето на Шерин стана сурово и тя се обърна към принцесата.
— Не сме се…
— Тя е съгласна! — заяви принцесата с весел и небрежен тон. — А също и високият ѝ приятел от отвъд морето.
Вейлин видя как Шерин скръцна със зъби, когато скелтирът повдигна въпросително вежда срещу нея.
— Съгласна съм на условията ви. — Тя въздъхна, изправи се и продължи с енергичен тон, който Вейлин помнеше много добре. — Донесете ми дисагите и ме заведете при момчето. Според това, което чух за състоянието му, времето е против нас.
— Стрела в корема от шейсет крачки — каза Варнко. — Проби ризницата му, но не проникна особено дълбоко. Той я измъкна и се засмя, даже си я запази за спомен. А после това… — Гласът на скелтира заглъхна и той посочи лежащия младеж на кожите. Момчето бе около петнайсетгодишно, макар че в това измършавяло състояние и с хлътнали бузи изглеждаше хем по-младо, хем по-старо. Лежеше с полузатворени очи и дишаше плитко и накъсано. Тялото му, голо с изключение на превръзката на корема, бе оросено от пот.
Шерин приклекна и внимателно махна превръзката. Лъхна сладката, пресядаща в гърлото воня на гнилоч. Вейлин си помисли, че това е най-забралата рана, която някога е виждал на жив човек — тъмен неравен кръг с диаметър два-три сантиметра, от който течеше гной. От него плъзваха лилавите пипала на инфекцията, които се виеха по корема на момчето и без съмнение дълбоко във вътрешностите му. Вейлин знаеше, че Петият орден има много лекове за предотвратяване на инфекция, които, ако се приложат бързо, могат да спасят някой крайник от триона или някой ранен брат от кладата. Но никога не бе виждал човек, у когото тя е напреднала дотолкова, да живее повече от няколко дни. Фактът, че момчето е издържало със седмици, бе истинско чудо.