— Мръсотия по стрелата, предполагам — каза Шерин, оглеждайки внимателно раната. — Може да е имало и някаква отрова.
— Нашите лечители се опитаха да я натъпчат с личинки — каза Варнко. — Отначало изглеждаше, че се поизчисти малко, но после се влоши.
— Личинките вършат работа при рани на крайниците — каза Шерин и посегна към една от дисагите си. — Когато инфекцията не може да проникне прекалено надълбоко. Ако се опитате да ги използвате на такава рана, има вероятност да си прогризат път до червата му. Имате късмет, че лечителите ви не са го убили.
Извади от чантата малък тънък нож и няколко шишенца.
— Трябва ми повече светлина — каза и огледа малката палатка. — Също така постоянно да ми носят прясно преварена вода, за предпочитане в медни съдове. Плюс чаршафи от някакъв рехав плат, за да държат мухите настрани.
— Ще го режеш ли? — попита Варнко.
— Част от инфектираната плът трябва да се изреже. — Шерин долепи ръка до трескавото чело на момчето и се намръщи. — Но шансът му за оцеляване се крие в церовете, които съм донесла, и му се изплъзва с всяка секунда, през която говоря с теб.
— Имаш ли си име?
Вейлин погледна манерката, която му предложи скелтирът, и реши, че би било неучтиво да откаже. Напитката бе изненадващо приятна и позната.
— Кумбраелско червено — каза Вейлин, като му я върна. — Имаш скъпи вкусове.
— Значи оттам идеш. Земята на виното, така я нарича моят народ. Знам, не е особено оригинално, но те едва наскоро чуха за нея. Я кажи, вярно ли е, че там вали дъжд всеки ден?
— Не всеки. Само през повечето.
Скелтирът изсумтя и отпи пак, после се обърна да изгледа големия табун в заграждението. Нефритената принцеса бе оставила Шерин да се грижи за болния и придавайки си внезапно царствена властност, обяви, че ще се настани в палатката на Варнко, поиска да ѝ осигурят освежителни напитки и прислуга и се отдалечи, вирнала високомерно нос.
Варнко я изпрати с поглед и извика нареждания към един сталхаст наблизо. Мъжът бързо се качи на коня си и препусна към градчето.
— Ще ѝ намери прислужница измежду робите — каза той, после се намръщи и се поправи. — Искам да кажа занаятчиите. Ти ми приличаш на човек, който разбира от коне. Ела да хвърлиш едно око на моя.
Вейлин трябваше да признае, че всички коне са забележителни — високи, дългокраки и дълговрати, подходящи както за лов, така и за война.
— Виж сивия ей там — каза Варнко и посочи. — Дерка, гордостта на стадото ми. В жилите му тече най-добрата кръв. Векове на разплод, за да се създаде съвършеният кон.
— Впечатляващо животно — съгласи се Вейлин, загледан как другите коне се отдръпват от пътя на сивия жребец и дългата му сребриста грива се развява, докато препуска насам-натам с младежка енергия.
— След време той щеше да принадлежи на Лотцин. — Погледът на Варнко помрачня, докато следеше жребеца. — Моя син.
— Той ще язди коня ти — увери го Вейлин. — Моята приятелка е много умела.
— Приятелка? — Веждите на Варнко се извиха от любопитство и той отпи пак. — Такава ли е? Начинът, по който те гледа, ми напомня за първата ми жена. Имам белег на два пръста от пишката си, останал от опита ѝ да ме скопи. Е, вярно, хвана ме да чукам сестра ѝ, така че вероятно е имала причина. Но винаги съм го смятал за малко прекалено. — Засмя се от явното неудобство на Вейлин и отпи отново. — Прави ми впечатление, че все още не съм чул името ти. Има ли някаква причина за това?
— Вейлин Ал Сорна. — Той се обърна и се поклони официално. — Граничен лорд на Северните предели и скромен служител на кралицата на Обединеното кралство Лирна Ал Ниерен.
— Огнената кралица — рече Варнко, сви рамене и се обърна пак към конете си. — За нея поне съм чувал. — Той се умълча и Вейлин долови леко колебание, преди да зададе следващия си въпрос. — Защо дойде тук, Вейлин Ал Сорна? Знам, че си яздил с войниците на Търговския крал, но си подчинен на него не повече, отколкото на мен. Заради нея е, нали? Лечителката. — Той поклати глава и пресуши последните капки вино от манерката си, после с въздишка я захвърли настрани. — Изминал си много дълъг път за жена, която не може да те гледа, ако питаш мен.
— Някои дългове трябва да бъдат изплатени — отвърна Вейлин. — Независимо от разстоянието или цената.
— Така е. — Скелтирът се потърка с ръка по брадичката и пристъпи към него. Вейлин забеляза, че ръката му се задържа близо до устата, за да скрие движенията на устните му, докато говореше. — Както сам каза, това е чудесен кон — рече той и очите му се стрелнаха към сивия жребец. — Може да отнесе човек на много мили оттук, преди да се е зазорило.