Погледът на Вейлин се премести от Варнко към множеството палатки и чувството, че е наблюдаван, се усили. Човекът пред него уж бе водач на тези хора и въпреки това полагаше усилия да скрие думите си.
— Искаш да си тръгна — каза Вейлин, като обърна гръб на палатките. — От безпокойство за моето здраве може би?
— Не. — Скелтирът също се обърна към заграждението, а гласът му бе тих. — Ти уби мои роднини, така че с удоволствие бих срал на окървавения ти труп. Но едно знам със сигурност: от срещата ти с местра-скелтира няма да излезе нищо хубаво. Сталхастите ще страдат заради нея.
— И откъде знаеш това?
Варнко се размърда неловко и пръстите му погалиха устните по начин, който напомни на Вейлин за Норта, когато го обхване жаждата.
— Достатъчно е да кажа, че имам пълно доверие на източника — каза той. — Изчакай да се стъмни и вземи коня. Никой няма да те спре. Остави жените при мен и аз ще зачета сделката ни. На заранта вече нищо няма да мога да направя.
Гласът му се бе понижил до трескав настойчив шепот и Вейлин забеляза отчаяния блясък в очите му. Беше ясно, че той вярва на всяка своя дума и това го плаши.
— Местра-скелтирът — каза Вейлин. — Това е онзи, когото наричат Мрачния меч, нали?
— Занаятчиите го наричат така. Както и собственият му скелд, и другите сталхасти, които вярват в неговата легенда.
— А ти не вярваш?
— На част от нея — да, защото съм го виждал. Що се отнася до останалото… — Той изпръхтя. — Един човек не може да бъде бог. Невидимите не са от тази земя, затова заслужават да им се кланяме. Но човек, който яде, сере, кърви и ебе като всички останали, не го заслужава.
Той се обърна и се отдалечи, оставяйки Вейлин да гледа мълчаливо сивия жребец. Сякаш усетило неговия интерес, животното спря и извърна глава, за да срещне погледа му. От издутите му ноздри излизаше пара, предните му копита риеха земята.
„Малко по-голям от жребче, а стадото вече е негово — помисли си Вейлин, като гледаше как другите коне се дърпат в очакване на гнева му. — Колко ли трябва да си свиреп?“
Сивушкото изпръхтя пак и се втурна във внезапен галоп, надавайки пронизително цвилене. Вейлин остана на мястото си, като продължаваше да гледа в очите приближаващия се жребец. Вдигна се гъст облак прах, когато животното спря само на няколко стъпки от въжето по края на заграждението. Отстъпи и затъпка на едно място, оголило зъби, после изцвили още веднъж.
Вейлин се засмя тихичко, мушна се под въжето и бавно се приближи към коня, разперил ръце встрани от тялото си.
— Напомняш ми за един стар приятел — каза той. Сега сивушкото показа лека тревога; тъпченето му спря и той застина с потръпващи мускули. Очите му се разшириха, когато ръката на Вейлин посегна да погали космите по шията му. — Чудя се дали хапеш? — промърмори той, гледайки как устата на коня се отваря и затваря рефлексивно. — Бас държа, че да.
Зъбите на сивушкото щракнаха, той се врътна и копитата му загърмяха по земята, когато препусна обратно към другите коне. „Бърз и силен — помисли си Вейлин и тръгна обратно към палатката на Варнко. — Достатъчно силен да носи двама, макар че язденето с вързани ръце и крака няма да е удобно.“
— Ще оживее ли?
— Изглежда, лекарството има ефект. — Шерин премигна с уморените си очи и избърса с чист парцал едно от тънките си ножчета. — Май бях права за отровата. Гадна смес, каквато не бях виждала досега. За щастие се оказа достатъчно близка до нощната сянка, за да мога да намеря противодействие. — Тя хвърли поглед през рамо към спящото момче зад копринените воали, които бе издигнала около леглото му. — Младостта е на негова страна, а и той е здрав момък. Но ще трябва да го наблюдавам няколко дни, преди да разбера със сигурност.
Вейлин пристъпи към нея, пренебрегвайки заплашителното ѝ мръщене, и понижи гласа си до шепот.
— Нямаме няколко дни. Време е да се махаме оттук.
— Имам пациент, за когото да се грижа. И мисия, ако не си забравил.
— Ти свърши своята работа. Варнко ще заведе принцесата да се срещне с техния жив бог. Тя може да изпее чудесно песента си без теб или мен.
Шерин въздъхна и срещна открито погледа му, после заговори тихо, но настойчиво.
— Разбери нещо, Вейлин. Аз няма да я напусна. Започнахме това пътуване заедно и ще го завършим заедно.
Вейлин понечи да посегне към ръката ѝ, но се спря. Жестът обаче привлече погледа ѝ към въжето, което държеше в другата си ръка.
— Е — каза тя и очите ѝ се присвиха с разбиране. — Този път поне няма да ме упоиш.