— Можеш да ме мразиш, ако искаш, но не съм изминал толкова път, за да те видя как умираш.
Очите ѝ проблеснаха срещу него.
— Аз вече умрях, преди години, когато се събудих на един кораб и открих, че мъжът, когото обичах, ме е предал. Ам Лин ми каза, че алпиранците са те убили — предполагам, по твое нареждане. Аз, разбира се, знаех, че това е лъжа. Знаех, че си жив. През всички онези години, които ми бяха нужни, за да се върна към живота, знаех, че още дишаш, още си някъде на другия край на света и водиш поредната мръсна война.
— Имах си причини. Това бе нещо, което трябваше да направя. Нещо, което бях длъжен да направя.
— Това тук е нещо, което трябва да се направи. Аз трябва да съм част от него, а тя настоява, че и ти също.
Вейлин събра сили срещу неумолимата решителност в погледа ѝ и повдигна въжето.
— Моля те, не ме принуждавай.
Очите ѝ, пламнали от ярост, се преместиха от него към въжето и обратно. Той знаеше, че има риск тя да се разпищи, но бе сигурен, че може да ѝ запуши устата навреме, макар че горещо се надяваше да не му се налага. Накрая тя извърна поглед и си пое дълбоко дъх.
— Нека си събера нещата — промърмори, стиснала уста в тънка линия, и се зае да прибира ножовете и шишенцата си.
— Побързай. — Вейлин хвърли поглед към отметнатото чергило на палатката. Предупреждението на скелтира ехтеше все по-силно в ума му с всяка изминала секунда. „На заранта вече нищо няма да мога да направя.“ — Съмнявам се, че имаме мно…
Думите му преминаха в съсък, когато нещо малко, но много остро се заби в шията му. Той се завъртя и инстинктивно отби ръката на Шерин, макар че успя да се възпре да последва това с удар. Тя отстъпи бързо назад, изплъзвайки се от размаханите му ръце, и суровото ѝ лице се размаза, когато силна течна горещина плъзна от врата по раменете и гърдите му. Той вдигна ръка и напипа дългата тънка игла, все още забита в кожата му, точно където се намираше най-голямата вена.
— Знам — каза Шерин, докато краката му се подкосяваха и лицето ѝ потъваше в мрака. — Боли, нали?
21.
— В съня ми той изглеждаше по-висок, като великан.
— О, мисля, че е достатъчно голям за задачата.
— Мисля, че се бяхме разбрали, че тази задача е ненужна.
— Не си спомням такова нещо. Но пък за мен общият ни сън бе толкова отдавна. Може подробностите да са избледнели с времето.
Гласовете бяха слаби и нехармонични, сякаш ги слушаше през вода. Вейлин се опита да мигне и откри, че не може; клепачите му явно бяха станали много по-тежки. Усещаше как тялото му се поклаща с движението на повърхността, върху която лежеше, нещо като палубата на кораб в особено бурно море. Но тихото скърцане на лошо смазана ос разкри, че лежи в каруца.
— Ти видя същото като мен. Той носи разруха…
— А какво носи брат ти?
Вейлин призова всичките си сили и се напрегна да повдигне клепачи, пъшкайки мъчително. Петно мътна сива светлина бавно придоби очертания — беше старо напукано дърво. Каната на каруца. Той опря длан в нея. Отначало пръстите му бяха изтръпнали, но после в тях лумна болка, когато се опита да се надигне.
— Ето, виждаш ли? — подхвърли принцесата. — Силен е. Тя каза, че ще спи поне още ден.
Ръцете на Вейлин трепереха, докато се надигаше на колене. Задържа се така въпреки друсането на каруцата. Нефритената принцеса седеше срещу него и малките цветни пъпки на устните ѝ се извиха в приветствена усмивка.
— Милорд — каза тя на безупречен език на Кралството. — Вярвам, че си починахте добре.
— Говори на чу-шин, ако обичаш.
Погледът на Вейлин се насочи към източника на втория глас и той видя една жена да го гледа от капрата. Бе няколко години по-млада от него, с остри черти, които му напомняха за лисица, също както и червеникавокафявата ѝ коса, хваната на множество стегнати плитки зад главата ѝ.
— Мисля, че ще е от полза за нашето начинание, ако се разбираме взаимно по всяко време — добави тя, обръщайки се към принцесата.
— Така е — съгласи се принцесата, като мина отново на далекозападен език. — Грешката е моя. — Тя се подсмихна леко на Вейлин, когато жената се извърна и изплющя с юздите по гърбовете на двата коня, теглещи каруцата.
Ръцете на Вейлин бяха развързани, но той забеляза, че мечът му не се вижда никъде. Облегна за секунда гръб в канатата на каруцата, за да събере сили, а после се надигна, за да погледне през ръба. Шерин яздеше редом с тях на понито си и му хвърли бегъл поглед, преди да го пришпори напред. Той се огледа и видя, че ги ескортират петдесетина сталхасти. Бяха облечени горе-долу като хората на Варнко, но някои дребни разлики в украсата на броните го накараха да заключи, че трябва да са от друг скелд. Степта, през която се движеха, бе безлична както винаги и не даваше никакви подсказки какво разстояние може да са изминали.