— Три дни — каза принцесата в отговор на незададения му въпрос. — Небесната благодат вари силен чай.
Ръката на Вейлин посегна към врата му и напипа малка коричка и чувствително място, което без съмнение бе посиняло, но нямаше сериозна рана.
— Както винаги — отбеляза той и кимна към жената, която караше каруцата. — Няма ли да ни запознаеш?
— Разбира се, извини ме за моята неучтивост. Представям ти Луралин Рейерик, друр-тиварик на скелда Кова и сестра на местра-скелтира. Луралин, това е…
— Знам името му — прекъсна я жената, без да се обръща, и добави с тих шепот: — Или поне едно от тях.
— Местра-скелтирът — повтори Вейлин. — Ти си сестра на предводителя на сталхастите?
Жената отговори само с кратко кимване, вперила неотклонно поглед в пътя напред. Позата на раменете ѝ издаваше силно отвращение от присъствието му, което би могъл да припише на предразсъдъците на нейния народ, ако не бе чул думите ѝ към принцесата. „Той носи разруха…“
Силно пръхтене го накара да погледне към задния край на каруцата. Дерка, сивият жребец, подтичваше след нея, вързан с дълго въже. Като видя Вейлин, очите му се разшириха и той отметна глава или в приветствие, или в предизвикателство. Вейлин подозираше, че може да са и двете.
— Скелтир Варнко се отблагодари подобаващо — обясни принцесата. — Момчето се оправяше бързо, когато си тръгнахме. Сега конят е твой, телом и духом. Разбираш ли, аз му попях.
— Пяла си му? — попита Вейлин.
— Само една простичка мелодийка, за да ви обвържа един към друг. Не беше нужно много. Мисля, че той вече те харесваше. На Варнко му беше жал да го загуби, но смяташе, че честта изисква някакъв прощален дар.
— Чудех се — каза Вейлин. — Откъде знаеше за състоянието на момчето и че баща му ще е готов да сключи сделка с теб?
— Неведоми са пътищата на Небесата — рече принцесата и повдигна вежда.
— Наистина ли? — Погледът на Вейлин се плъзна към скования гръб на Луралин.
— Шерин ме предупреди, че ти винаги виждаш повече, отколкото си мислят хората. — Принцесата се засмя с искрено удоволствие, а после веселието ѝ помръкна и тя се приведе към него. — Няма значение как сме стигнали дотук, важното е, че стигнахме.
— И къде точно е това „тук“?
— Великата могила — отвърна Луралин и дръпна юздите, за да спре каруцата. — Сърцето на Желязната степ и дом на Гробницата на Невидимите.
Вейлин се надигна и се втренчи в големия каменен клин, издигащ се насред равнината на миля от тях.
— И освен това — добави сталхастката с тъжна нотка, — вероятно мястото, където ще срещнеш края си, Крадецо на имена.
Дерка се остави да го оседлаят, без да се дърпа — пазеше яростта си за момента, когато Вейлин пъхна крак в стремето. Тогава жребецът даде на заден. Вейлин успя да освободи крака си, преди сивушкото да се завърти, но животното все пак успя да го закачи с хълбока си. Вейлин се просна в праха за голямо веселие на гледащите го сталхасти.
Той стана и докато изтупваше панталоните си, хвърли въпросителен поглед към принцесата.
— Песента ти май е слабичка.
— Тя го обвърза — отвърна принцесата със свиване на рамене. — Но не го е променила.
Вейлин се приближи към Дерка с решителна крачка. Хвана го за юздите и извъртя главата му така, че да се взре право в злобното му око.
— Стига толкова! — каза му, като задържа погледа му. Дерка изпръхтя и удари с копито, но не се дръпна отново, когато Вейлин го яхна.
— Трябваше да го набиеш с камшик — посъветва го Луралин, вече качена на собствения си кон, висок бял жребец. — В него все още има много от жребчето.
— Мисля, че го харесвам какъвто си е — отвърна Вейлин и погали Дерка по шията, с което го накара да отметне раздразнено глава.
Луралин сви рамене, пришпори коня си и го подкара в галоп към Великата могила. Шерин и Нефритената принцеса бързо я последваха с понитата си, а сталхастките стражи се събраха около Вейлин.
— Бескар! — изръмжа един от тях и посочи нетърпеливо с глава.
Вейлин остана неподвижен в седлото, гледаше спокойно почервеняващото лице на мъжа. Това бе воин ветеран с бледи белези, прорязващи гъстата му руса брада, който явно не бе свикнал на непокорство от страна на пленниците.
— Бескар ум леврик! — каза той и ръката му посегна към сабята на кръста му.