Вейлин продължи да стои неподвижно. Гледаше спокойно как русият изтегли наполовина сабята си, а после спря. Белезите, минаващи през брадата му, пребледняха още повече, когато лицето му потъмня от безсилен гняв.
— Значи имаш заповеди — каза Вейлин. — Нищо лошо не бива да се случи на Крадеца на имена.
Усмихна се любезно и пришпори Дерка в галоп, а сталхастите около него се пръснаха от пътя му.
Дерка се оказа бърз кон и с лекота навакса разстоянието до Шерин и принцесата. Докато се приближаваха към Великата могила, минаха през множество лагери. Повечето бяха горе-долу с размерите на лагера на скелтир Варнко, но имаше и далеч по-големи. Постепенно лагерите преминаха в безбрежна шир от палатки около кръг от високи изправени монолити, наредени около могилата. Сред палатките сновяха безброй сталхасти, тръгнали по своите работи, само малцина спираха да гледат как чужденците минават покрай тях.
„Многоброен народ“, заключи Вейлин, докато очите му се плъзгаха по гъсто населените палатки. Но се съмняваше, че дори толкова много хора биха имали шанс да завладеят земите на Търговските крале, каквито и победи да бяха постигнали напоследък.
Когато се приближиха до кръга от монолити, Луралин забави ход и ги поведе през лабиринта от палатки източно от могилата. Спря пред две гигантски каменни плочи с няколко разкрача по-високи от другите и слезе от коня. Между плочите стоеше младеж, скръстил мускулестите си ръце и с крива усмивка на лицето. За разлика от повечето други сталхасти, които Вейлин бе виждал, той нямаше брада, а по лицето му, гладко и с младежка хубост, нямаше белези.
„Местра-скелтирът?“ зачуди се той, но бързо отхвърли тази мисъл, щом видя нескритото презрение върху лицето на Луралин, когато закрачи към него. Освен това младежът бе няколко години по-млад от нея.
— Бабукир — каза тя, преди да продължи на чу-шин, — какво правиш тук?
— Знаеш, че никога не мога да устоя на празненство, мила сестричке — отвърна мъжът с мръщене в добавка към усмивката си. — Но я кажи, защо говорим на свинския език?
— В знак на уважение към нашите гости. — Луралин кимна към Нефритената принцеса. — И защото брат ни заповяда така.
Погледът на младежа се спря за момент върху принцесата, преди да се премести върху Вейлин, при което усмивката му помръкна.
— Възможно ли е това да е наистина той? — попита Бабукир и мина покрай сестра си, за да се приближи до Вейлин, все още със скръстени ръце и престорено неверие върху лицето. — Крадеца на имена? Не може да бъде. — Поклати глава. — Смятах да помоля брат си за честта да те убия. Но сега мисля, че ще оставя тази работа на някое от копелетата си. Най-голямото трябва да е на около пет годинки.
Вейлин се усмихна и кимна, преди да стисне по-здраво юздите на Дерка. Главата на сивушкото замахна рязко вляво и улучи младия сталхаст право в лицето. Той залитна и изквича, а от счупения му нос шурна кръв.
— Моите извинения — каза Вейлин и посегна напред да почеше Дерка зад ушите. — Той е млад и все още малко непокорен.
Бабукир стоеше и го гледаше, с кръв течаща по лицето му, и всяка жилка на тялото му трепереше от желание за моментално жестоко отмъщение. Той обаче не посегна към сабята на кръста си. „Нищо лошо не бива да се случи на Крадеца на имена.“ Явно това нареждане важеше за всички сталхасти, независимо от потеклото и положението им.
— Къде е брат ни? — попита го Луралин, очевидно безразлична към нараняването му.
Очите на Бабукир продължиха да мятат мълнии към Вейлин и той вдигна ръка да се хване за носа.
— Общува с Невидимите — каза и изпъшка от болка, когато намести хрущяла с едно бързо дръпване. Издуха още кръв и се ухили пак. — Можеш да го обезпокоиш, ако искаш.
Вейлин видя как Луралин се обърна да погледне към една малка сива сграда между двете каменни плочи. Тя бе напълно гладка с изключение на една-единствена зейнала врата. Погледът ѝ се задържа известно време на тази врата; лисичите ѝ черти бяха неразгадаеми.
— Елате — каза накрая, обърна се и подкани с жест Вейлин и двете жени. — Изглежда, ще трябва да почакаме. Нищо не пречи да го правим на по-удобно място.
Палатката на Луралин бе една от само трите в кръга от монолити. Другите две бяха големи и величествени съоръжения от кожа и плат, накичени с различни знамена, по някои от които, забеляза Вейлин, имаше надписи на далекозападен език. „Трофеи от скорошната им битка“, заключи той, спомняйки си почернялото осеяно с трупове поле на юг. По палатката на Луралин липсваха всякакви знамена и тя бе забележимо по-малка, макар и отлично обзаведена с кушетки и маси, които не биха изглеждали не на място в някой далекозападен дворец.