— Да, добра жена беше. А също така свирепа в битка и мъдра в съветите. Без нея нищо чудно да бяхме загубили войната. — „И умря с моето дете в нея.“ — Ако Търговският крал го беше разрешил, сега Шо Цай щеше да е твой съпруг, нали?
— Предполагам, макар че той никога не е задавал този въпрос официално. — Тя се усмихна. Усмивката ѝ бе слаба, но въпреки това преливаше от така добре познатото му съчувствие. — Изглежда, времето упорито минава и за двама ни. Аз не съм същата като някога, нито пък ти. И макар че ми се иска да не беше идвал тук, съжалявам за онова, което си загубил.
— А аз съжалявам за онова, което направих. Но няма да те лъжа, Шерин. Пак бих го направил, защото толкова много зависеше от него. Животът на толкова много хора, включително и твоят. Колкото и лоша да бе алпиранската война, предстоеше нещо още по-лошо. Трябваше да съм там, за да го посрещна.
Тя зарея поглед към необузданото празненство оттатък камъните.
— Животът на много хора ще бъде загубен и тук. Сега тези хора изглеждат толкова… човешки. Но принцесата не остави у мен никакво съмнение за разрухата, която ще нанесат на света. Ето защо дойдох, Вейлин. Налагаше се, но не знаех, че и ти трябва да си част от това. Пътуването ни бе изпълнено със забавяния и разсейвания и ни отне много по-дълго, отколкото би трябвало. Аз го отдавах на нейното очарование от света извън храма, от който се бе измъкнала след толкова много години. Каква глупачка съм била да не го осъзная. Аз бях само стръв, за да те примамя тук.
Тя пристъпи към него и понижи глас, макар че неспирната врява от празненството на сталхастите със сигурност би попречила на евентуално подслушване.
— Принцесата ме излъга. Което означава, че може да лъже за всичко. Нищо чудно съвсем да е изкукала от безбройните си години. Цялото това начинание може да е само грандиозната лудост на една умопобъркана старица. — Тя се доближи още повече и гласът ѝ се сниши до шепот. — Измъкни се оттук. Няма да ти е трудно сред всичкия този хаос.
— Знаеш, че не мога.
— Не си в състояние да ме защитиш от онова, което предстои. Не и тук. Моля те. — Тя посегна да го хване за ръката. — Върви.
Очите му се задържаха за миг върху ръката ѝ. Бе зашеметен от топлината в нея, позната му дори след толкова много години. После зърна две фигури, застанали между големите камъни. И двете бяха внушителни на ръст, макар че едната бе по-висока от другата с няколко сантиметра. За един кратък миг те останаха неподвижни, а после се приближиха, без да бързат. И двамата бяха разгърдени и не носеха оръжие; по-високият пиеше от голяма манерка, а рошавата му коса се развяваше на силния вятър, духащ между монолитите. Ръцете на другия бяха празни и косата му бе хваната на дълга конска опашка, която се спускаше по гърба му. Лицето му притежаваше приятната ъгловатост, която, изглежда, бе типична за сталхастите, а острите му нос и брадичка бяха отражение на чертите на Луралин. За разлика от него, по-високият му другар имаше тъпо животинско лице, нашарено с няколко скорошни синини.
Двамата спряха на няколко крачки от тях и по-ниският се поклони прецизно точно толкова, че да изрази уважение. При този жест другарят му присви очи в полуразвеселена гримаса и продължи да пие от манерката си.
— Добро утро — каза мъжът, като се изправи. — Позволете ми да се представя.
— Ти си Келбранд Рейерик — каза Вейлин. — Местра-скелтир на сталхастите.
— Така е. Но сигурно знаеш, че имам и друго име. А ти — усмивката му се разшири, за да разкрие два реда идеално бели зъби, — си го откраднал.
22.
Вейлин не каза нищо, само местеше поглед между Келбранд и по-едрия мъж. И двамата излъчваха аура на физическа сила и сдържано насилие, каквато бе виждал само у най-опасните хора. Подозираше също, че въпреки непрестанното лочене от каквато там напитка съдържаше манерката, по-високият мъж изобщо не е пиян.
— Това е Обвар — каза Келбранд, забелязал интереса на Вейлин. — Мой брат по седло, обявен за Поборник на Мрачния меч.
Обвар кимна на Вейлин.
— Ти счупи носа на Бабукир — каза той на чу-шин със силен акцент. — Защо правиш такива нецивилизовани неща?
— Не го харесах особено — отвърна Вейлин. — Освен това рядко ме смятат за цивилизован.
Устните на високия се извиха в усмивка и той отпи отново, после каза на Келбранд нещо на сталхастки. Вейлин не можа да разбере дали е остроумие или обида, но то не предизвика усмивка върху лицето на Келбранд, само доволно кимване.
— Ти ли си лечителката, за която ми каза сестра ми? — попита той, като се поклони на Шерин. — Изминала си целия този път само за да излекуваш момчето на Варнко.