— Аз съм — каза тя и отвърна на поклона. — Шерин Унса.
— Хората ми ще имат предостатъчно работа за теб след две утрини. — Келбранд посочи към пиршеството оттатък камъните. — Нашите празненства имат склонността да стават все по-нервни с напредване на времето. Ще бъдат извадени оръжия, ще бъде пролята кръв. Онези, които оцелеят, ще имат нужда от някой да превърже и зашие раните им.
— С радост ще ви помогна.
Това предизвика нова усмивка върху лицето на Обвар, макар че тя бе по-кисела от първата и в думите, които изрече, имаше сянка на отвращение.
— „Само слабите оказват помощ на врага си“ — преведе Келбранд. — Един от уроците, на които ни учат жреците ни. И един от многото, които съм забранил да се изричат сега. — Той се втренчи в Обвар и Вейлин забеляза как челюстта на големия мъж се стегна, преди той да извърне очи. Погледът на Келбранд обаче се задържа върху него.
— Кажи ми, братко — рече той с тих, напрегнат глас. — Какво мислиш за нашите гости от оттатък голямата вода?
Гръклянът на Обвар заподскача, когато той отпи поредица големи глътки от манерката си. Вейлин забеляза, че той все още избягва да срещне погледа на Келбранд. „Изпитва ужас от него“, осъзна Вейлин.
— Изглеждат като нас — каза Обвар и избърса устата си с ръка, след като свали манерката. — Но не са същите. Този тук е убил мнозина, без съмнение. — Кимна към Вейлин. — Но въпреки това те не са от Хаста, а всеки, който не е от Хаста, е слаб и става само за покоряване.
Келбранд се засмя уморено и върна погледа си върху Вейлин.
— Трябва да извиниш брат ми, умът му е доста ограничен. Колкото и да е силен, той всъщност е видял много малко от света, докато ти сигурно си видял много. Много земи, а и много чудеса, предполагам. — Простря ръка към безликата сива сграда, която Луралин бе нарекла Гробницата. — Би ли искал да видиш още едно?
Очите на Вейлин се задържаха върху черния правоъгълник на входа на Гробницата. Знаеше със сигурност, че ако песента му още бе с него, в момента щеше да е много силна.
— Това не е ли свещено място? — попита той. — Място, където обитават боговете ви?
Видя как Обвар се вцепени при тези думи, може би възмутен от някакво въображаемо богохулство, макар Вейлин да подозираше, че това се дължи повече на страха му от реакцията на Келбранд. Местра-скелтирът обаче просто се засмя.
— Народът ми вече има само един бог — каза той и тръгна към Гробницата. — Лечителката може да остане тук и да се погрижи за драскотините по гърба на Обвар. Нашите жени са склонни да се превъзбуждат в нощи като тази.
Вейлин се втренчи настойчиво в Обвар, но дори едрият поборник да видя някаква заплаха в това, не се наежи, а само сви рамене с кротка усмивка.
— Предполагам, че имаш подръка още някоя игла? — попита я Вейлин на езика на Кралството.
— Всъщност две — каза тя и изгледа Обвар, който вече пак бе насочил вниманието си към манерката.
— Добре. Не се колебай да ги използваш при нужда.
На входа на Гробницата Келбранд спря, за да запали с огниво една факла, подпряна на стената отпред.
— До неотдавна — отбеляза той и протегна ръка, така че светлината на факлата да озари вътрешността — щеше да означава смърт за човек извън Хаста да влезе в кръга, камо ли да се приближи до Гробницата на Невидимите. Една от многото глупости на жреците. За да се разрасне една вяра, тя трябва да е отворена за всички. Водил съм тук изгнаници, престъпници и занаятчии. Дори пленници от южните земи, достатъчно умни, за да ми се врекат във вярност и да се влеят в редиците на Спасените. Всички са излизали просветлени, изпълнени с преданост към Мрачния меч и неговата свещена мисия. Чудя се какъв ли ще излезеш ти?
И пристъпи вътре, без да чака отговор. Вейлин го последва и се озова пред правоъгълна дупка в земята и каменни стъпала, спускащи се към пълния мрак долу. Келбранд заслиза по тях без колебание и факлата му скоро се смали до огнена точка, което накара Вейлин да побърза, за да не загуби опора под краката си в мрака.
— Това място някога се е намирало под Великата могила — каза Келбранд, гласът му отекваше продължително в наклонения тунел. — Било е разкрито след поколения труд, докато сме копали все повече скала, за да извлечем съдържащата се в нея руда. Тези стълби обаче не са наше творение и това води до въпроса как са били построени под скална грамада, която трябва да е стояла тук още от рождението на света. Явно който ги е направил, е очаквал да бъдат открити някой ден.