Светлината на факлата, играеща по стените, изведнъж изчезна, когато стълбите свършиха, и Келбранд го въведе в голяма пещера. Въздухът бе застоял и неприятен и съдържаше познатия дъх на гнилоч.
— Извинявай за миризмата — каза Келбранд. — Изглежда, никога не изчезва. И все пак… — той спря и наведе факлата, за да разкрие един съсухрен труп на пода, — тази паплач си вонеше също толкова зле приживе.
Вейлин прецени, че човекът е мъртъв от около четири години. Трупът не бе напълно оголен от плът, кожата бе почерняла от развала, а зъбите се хилеха от изронените и разкъсани устни. Причината за гибелта му се виждаше ясно по разсечения гръден кош и гръдна кост — един-единствен удар с дълго острие, нанесен с впечатляваща сила. Погледът на Вейлин се спря на едно от разсечените ребра, назъбено и остро — достатъчно остро да пробие плът. „Убивам го и после какво? — запита се той. — Пробивам си път през десетки хиляди разярени негови последователи, мъкнейки след себе си Шерин?“
— Накарах Обвар да му даде бърза смърт, защото бях впечатлен от смелостта му накрая — каза Келбранд и Вейлин се насили да откъсне очи от назъбеното ребро, само за да види още трупове. Те лежаха безредно край стените на пещерата, често разчленени, което говореше за клане. Явно всички бяха оставени там, където са паднали, без оглед на посмъртните ритуали, спазвани от тези хора.
— Обаче не бях толкова благоразположен към този — добави Келбранд и светлината на факлата му падна върху череп, лежащ встрани от останалите тела, и едно петно оголена кост залъщя. — Това е — рече с тон на подигравателна почит — местра-дирмарът на сталхастите, последният жрец на Невидимите.
Приклекна да докосне съзерцателно с пръст черепа и гласът му стана замислен.
— Често съм се чудил защо изпитвах нуждата да го измъчвам толкова. Може би защото уби по-големия ми брат, но онова всъщност бе необходимо действие, което двамата с Телвар дирижирахме. Или може би заради онова, което се опита да стори на сестра ми, тъй като тя ми е ужасно скъпа. Но не, аз го накарах да гледа, докато избивам другите. Одрах го, източих му кръвта, нанесох всевъзможни унижения на плътта му и го оставих прекършен стар окаяник, защото просто не го харесвах. До голяма степен като теб и Бабукир, а? — Той се ухили на Вейлин. — Предполагам, че той не е първият, който не ти е харесал. Измъчвал ли си някого от тях до смърт?
— Не — каза Вейлин, — макар че нерядко силно съм се изкушавал.
Келбранд се засмя тихо и стана, погледът му се задържа върху главата на убития от него жрец.
— Но мъченията не бяха най-лошото. Исках той да знае. Исках да види голямата лъжа на своето съществуване. Затова го накарах да го докосне. След това той ме молеше да го съсека и аз го направих.
— Да докосне кое?
Келбранд килна глава и присви очи.
— Мисля, че вече знаеш — каза с много тих глас и протегна ръка, така че сиянието на факлата озари нещо по средата на помещението.
То бе високо около четири стъпки, с широка основа, която се стесняваше нагоре, за да се разшири накрая в плосък връх. Сърцето на Вейлин подскочи, щом го видя, и пулсът закънтя в слепоочията му, когато се приближи до него. „Колко глупави сме били — помисли си — да си въобразяваме, че има само един.“
Докато погледът му шареше по камъка, той видя, че този не е идеален двойник на онзи под арената във Волар. Макар че повърхността му бе предимно черна, я прорязваха жилки от червеникаво злато, които проблясваха неестествено ярко, когато светлината на факлата падаше върху тях.
— Виждал си такъв като него и преди — каза Келбранд и мина да застане от другата страна на камъка. Опитваше се да го скрие, но Вейлин долови жадната нотка в гласа му. — Ако някъде по света има друг, много бих искал да знам къде.
— Имаше — каза Вейлин. — Беше стрит на прах и изхвърлен в океана. Изчезна навеки.
Тънко съскане излетя от устните на Келбранд и той поклати глава.
— Ужасна загуба. Истинско престъпление.
— Не. Действие, родено от крайна необходимост. — Вейлин кимна към камъка. — Ако наистина те е грижа за народа ти, ще направиш същото и с това нещо.
— Благодарение на него моите хора благоденстват. С негова помощ освободих хиляди от робство и скоро ще освободя още хиляди от алчното иго на Търговските крале.
— И колко хора ще избиеш, докато го правиш?
— Само колкото е необходимо. Освен ако — устата на Келбранд трепна и очите му се стрелнаха към черепа на жреца — не попадна пътьом на някого, когото не харесвам.
Веселието се опече от лицето му и той впери суровия си любопитен поглед във Вейлин.