— Ти открадна името ми, Мрачни мечо.
— То ми беше дадено. Не съм го избирал, нито пък съм го искал.
— Независимо от това го носиш. Името е част от твоята легенда, а имената са важни, имената притежават сила. Преди години имаше един човек, прочут скелтир, когото разказвачите кръстиха Меча на мрака, докато жреците нарекоха мен Мрачния меч. Предполагам, че виждаш проблема?
— Отначало бях добър с този човек — продължи Келбранд. — Знаех, че бойните му умения ще са ми от полза в идните години, затова му пратих в дар злато и коне с учтивата молба да си избере друго име. Той взе златото и конете ми и ми върна моя пратеник без език. Той беше по-възрастен мъж, разбираш ли, този Меч на мрака, и гордостта му се бе раздула от това, че никога не е вкусвал поражение.
Замълча за момент.
— Аз убих синовете му, за да усети вкуса му. Един по един те паднаха в двубои с мен и всеки път аз пращах същото искане и същите дарове, и всеки път той взимаше даровете и езиците на пратениците ми. За да го заловя жив, бе нужна война, продължила много седмици, и много кръв, но накрая го получих, вързан и коленичил пред мен. Отправих му същото искане, заедно с едно обещание: „Избери си друго име и ще те върна на поста ти. Ще ти дам коне и воини, ти ще имаш високо положение в Хаста и ще бъдем братя.“ Той плю в нозете ми и каза: „Ако нямам името си, какво съм?“. Така че, както виждаш, имената са важни и няма да търпя съперници за моето.
Умът на Вейлин моментално се върна към назъбеното ребро на мъртвия жрец. Доколкото можеше да види, Келбранд не носеше оръжие, освен факлата, но увереността му говореше, че изобщо не е беззащитен. „Честната битка често е онази, която губиш“, беше му казал веднъж инструктор Солис и годините оттогава бяха доказали неведнъж правотата му.
— Това би било глупаво — каза Келбранд. — Костите омекват с възрастта.
Вейлин погледна пак към камъка и в ума му започна да се заражда разбиране.
— Има любов между теб и лечителката — продължи Келбранд. — Стара любов, родена в младостта, но сега опетнена от горчивина и съжаления. Раните, оставени от измяна, никога не зарастват напълно. — Той се намръщи замислено. — Ти с готовност я остави с Обвар, защото тя има средства да се защити. Някаква упойка?
— Ти си докоснал това — осъзна Вейлин, все още вперил очи в камъка. — То ти е дало кръвна песен.
— Кръвна песен? Добро название. Аз го наричам просто Дара на Невидимите. — Очите на Келбранд се присвиха още повече с разбиране. — Ти също си го притежавал някога, нали? То ми пее мелодия за завист, скръб и нещо изгубено. Как го изгуби?
— Беше ми отнето.
— И все пак… — Ръката на Келбранд се задържа над камъка, като потрепваше леко. — Някога си имал възможност да си го възвърнеш, но не си го сторил. Защо?
— Бях видял достатъчно, за да знам, че каквито и да са тези камъни, силата им е капризна, а ефектите от дарбите им — непредсказуеми, опасни. Веднъж те събориха кралство, което обхващаше половината свят в мирно съгласие; то бе погубено от война и кланета, защото един мъж стана алчен за даровете, които би му дал камъкът. Може би онзи камък щеше да ми върне песента. Или пък щеше да ми даде дарбата да изцелявам, или да убивам с докосване, или да знам всяка мисъл във всяка глава. Не бих поел този риск само заради шанса, че мога да си възвърна песента.
— Ами ако ти обещая, че ще ти я върне?
Вейлин вдигна рязко поглед и видя, че Келбранд го гледа с изписана на лицето искреност.
— Това не е номер — каза той. — Докосни камъка и си върни кръвната песен. А после — вдигна ръце, разперени в подкана — двамата ще се бием за името, което носим.
— Не е номер ли? — Вейлин се усмихна невесело. — Да не мислиш, че не знам какво чака от другата страна на това нещо? След като бе извършил убийство под моя покрив, неговият служител ми разказа много неща. Нещо гигантско и гладно и ти смяташ да му помогнеш да погълне света.
— То ще спаси света, ще го отърве от алчността и разногласията чрез мен. Аз ще дам на света един бог. Истински, жив бог. Такъв, който хората могат да видят и да чуят. Бог, който ще ги накара да треперят от страх и да плачат от благодарност. За да постигна това, всички други богове трябва да умрат и всички други религии трябва да погинат. Но първо се налага да добавя още нещо към легендата си. За да е дълготрайна легендата за един бог, той трябва да има съперник, ужасен злодей, когото да надвие. Да не мислиш, че онзи зъл призрак на мъртвия ти приятел измина целия този път само за да убие двама служители на Търговския крал и после да изкупи вината си с една последна услуга към теб? Той те призова тук по мое нареждане, изкуши те със заплахата за лечителката, ако тя попадне в наши ръце. Ти си тук, за да изиграеш определена роля, Крадецо на имена. Твоята страховита Огнена кралица е пратила най-великия си убиец, за да ме погуби, защото вижда, че само аз мога да се изправя срещу нейната вълна от завоевания. Чудесна история! Докосни камъка и ще имаш шанс да напишеш своя собствена.