Вейлин погледна блестящите жилки, нашарили тъмното вещество на камъка, обзет от растяща увереност, че този е някак си различен. Проводник към нещо с далеч по-голяма мощ и злоба от даровете, предлагани от по-простия му събрат. Въпреки това с ужас откри, че подтикът да го докосне е силен. „Толкова години без нея — мина му през ума. — Човек би си помислил, че болката вече ще е отслабнала.“ Но това бе болка, която знаеше, че трябва да издържи, защото всеки инстинкт го предупреждаваше, че този човек, този кандидат за бог, лъже.
— Не — каза той и погледна пак Келбранд. — Нямам нужда от песен, за да се бия с теб.
— Вярно е — отвърна Келбранд. Веселието се върна на лицето му и той отпусна ръце. — Но имаш нужда от нея, за да победиш. Да се бия с теб, какъвто си сега, ще е все едно да се бия с дете. Едва ли подобава на една легенда. Ела. — Той се извърна и тръгна обратно към стълбите. — Мисля, че бих искал да чуя песента на Нефритената принцеса. Изминала е толкова дълъг път, че би било грубо от моя страна да не я чуя.
23.
Повечето от хората, събрали се под покрива на Келбрандовата палатка с размери на дворец, го гледаха с прехласнато благоговение. Той сякаш не забелязваше това, докато се движеше сред тях, тупаше едни по гърба и подхвърляше кратки остроумия на други. Приличаше по-скоро на приветлив благородник, който се среща с доверени поддръжници, отколкото на човек с претенции за божественост.
Присъстващите бяха около шейсет души и изненадващо разнообразни. Сталхастки воини в пълна броня, някои със зачервени очи и хлътнали бузи от снощната веселба, стояха редом със занаятчии в прости одежди. Други бяха облечени с ватирани обшити с кожа жакети, каквито носеха хората, видени от Вейлин в граничните земи. Някои носеха кожени доспехи и явно произхождаха от едно от степните племена, макар че чертите и цветът на кожата им приличаха повече на тези на граничния народ. Той видя много взаимна ненавист в навъсените погледи, които хвърляше всяка група на останалите, когато Келбранд не гледаше към тях, но общото им благоговение бе обезпокоително в своето единство.
„Колцина ли са докоснали камъка? — зачуди се Вейлин, докато оглеждаше групата, припомняйки си думите на Келбранд от предната нощ. — И какви ли дарби са получили, освен сляпото си преклонение пред този мъж?“
Единственото изключение, което успя да различи, беше Обвар, който стоеше сред групичка свои сънародници сталхасти и лицето му бе мрачен, каменен контраст на тяхната очевидна преданост.
— Малко конче! — каза Келбранд и се измъкна ловко от тълпата, за да прегърне топло сестра си. Също като Вейлин, Шерин и Нефритената принцеса, тя стоеше встрани от множеството. Той видя как някои от благоговейните поклонници я гледат със също толкова голяма почит, най-вече занаятчиите, но повечето или не ѝ обръщаха внимание, или се стараеха да избягват погледа ѝ.
— Липсвах ли ти? — попита Келбранд, като пусна Луралин и отметна един кичур коса, паднал пред челото ѝ.
— Разбира се, че не — отвърна тя и посегна да го хване за ръката. Вейлин бе поразен от искрената топлота в очите ѝ. „Тя наистина го обича.“
— Е, във всеки случай сънят ти не ни подведе — каза Келбранд и хвърли поглед към Вейлин. — Нито пък малката ти хитрост. Признавам, че отначало бях скептичен, но тя го доведе тук. Истинската му любов в опасност, обещание за избавление от една прастара принцеса. Всичко беше идеално, трябва да кажа.
Като видя внезапния гняв, изписал се на лицето на Шерин, Вейлин я стисна за ръката, преди да е заговорила, и поклати предупредително глава. Тя наведе очи и стисна зъби.
— Приятели, днес сме удостоени с голяма чест! — каза Келбранд, като се обърна към събралите се хора. — Защото пред нас стои прочутата Небесна благословия. — Той даде знак на Нефритената принцеса да излезе напред, което тя направи без особено колебание или бързане, усмихвайки се скромно на тълпата.
— Нима може да има по-сигурен знак, че нашето дело е праведно? — попита Келбранд публиката си, която го гледаше очаровано. — Самата Нефритена принцеса е изминала много мили, за да ни благослови с песента си.
При тези думи принцесата повдигна вежда, но не каза нищо, докато всички присъстващи падаха на едно коляно, свели глави.