— Както знаете, приятели, Небесата са мит — каза Келбранд. — Зловредна лъжа, съчинена от някогашните императори и сегашните крале, за да държат поданиците си в подчинение. Тази бедна жена, това създание на мъдростта и силата, е прекарала безброй години, живеейки в затвор, който нейните тъмничари решили да нарекат храм. Сега тя стои пред вас, освободена от ръката на сестрата на Мрачния меч, и ние сме удостоени с честта да чуем гласа ѝ.
От коленичилата тълпа се надигна утвърдителен шепот. Вейлин видя, че някои плачат и сълзи се стичат от плътно стиснатите им очи, докато изразяват на глас своята преданост. Долови няколко различни езика в тихото мърморене, но смисълът бе ясен: всички смятаха, че присъстват на извънредно значим момент.
Шушукането обаче заглъхна, когато Нефритената принцеса нададе тих, но ясно доловим кикот.
— Извинявайте — каза тя и затули устата си с ръка, когато Келбранд се обърна към нея. На бузите ѝ се появиха трапчинки, докато потискаше веселието си, а после се прокашля и наложи на лицето си същата скромна усмивка. За секунда по челото на Келбранд пробяга объркано раздразнение, преди той също да се засмее.
— Каква прелест си ти — каза той. Отстъпи назад и разпери ръце в подканващ жест. — И с какво нетърпение очакваме да чуем звука на безценния ти глас.
Принцесата се поклони, после направи пауза и се обърна към Шерин и Вейлин. Усмивката ѝ се бе променила и сега бе почти мрачна, но палавата искрица в очите ѝ си оставаше, макар Вейлин да видя, че в тях блестят напиращи сълзи.
— Кажете на моя скъп приятел младия скиталец — рече тя на безупречен език на Кралството, — че той беше прав. Времето на старите е отминало. Трябва да направим път на новото.
Нефритената принцеса върна погледа си върху коленичилата публика, която бе вдигнала лица в тържествено очакване, пое си дъх и запя.
На Вейлин му се стори, че първата нота бе навярно най-чистият и сладък звук, който е чувал. Беше висока, но не и пронизителна, и в нея имаше повелително чувство, което той знаеше, че може да идва само от Мрачното. Никое ухо не можеше да остане глухо за тази песен, тя бе пристрастяваща и пленителна като най-мощния наркотик. Последваха още ноти, всяка от тях също толкова чиста и завладяваща като първата, и всяка сякаш попиваше в мозъка му. Докато песента продължаваше, светът се промени, различните оттенъци във вътрешността на палатката станаха по-ярки, ръбовете се замъглиха и страничните детайли се изгубиха. Лицата обаче останаха, като маски, плуващи в сияйна мъгла, и всички поклонници на Мрачния меч изглеждаха така безгранично запленени, както Вейлин знаеше, че изглежда и самият той.
Докато песента продължаваше, той осъзна, че в нея има думи, но езикът му бе непознат, може би изобщо непознаваем. Древни думи, напявани от едно древно същество, но макар че той никога не би могъл да разбере смисъла им, песента не оставяше никакво съмнение относно намерението в тях. Всяка нота потъваше все по-дълбоко в съзнанието му, прорязваше страховете и спомените, както хирургически нож срязва мускули и сухожилия. Песента бе като ловец, проследяваше събитията от живота му и ги извикваше на преден план в ясни, понякога нежелани подробности, и всяко от тях бе придружено с въпрос. „Защо?“ питаше песента, показвайки му бандита, висящ на въжето в Ултинова клисура с потръпващи крака, докато изпражненията му се стичаха на земята.
„Законът“, отвърна той, после трепна, когато отговорът на песента заглуши неговия.
„Гняв“, каза му тя и призова мъртвото лице на Дарена, усещането за леденото ѝ чело, опряно в неговото. Истината го преряза и изтръгна от устните му стон. Години наред той бе преследвал бандити и всеки друг, който предизвика гнева му, убиваше ги, когато можеше, и ги щадеше само когато бе длъжен. Не за кралицата, не за Пределите, а само за да утоли собствения си гняв.
Песента се усили и нахлуха още спомени, преливащи един в друг в страховит колаж от образи и чувства. В този вихър имаше радост, кратки проблясъци светлина сред всеобщата червено-черна гама.
„Защо?“ питаше тя, когато Рева се надигна от бурята — онази първа нощ в гората, когато го бе нападнала. Той видя отново танца им, видя как острието ѝ сече и мушка въздуха, докато отказваше да направи онова, което кумбраелските жреци искаха толкова силно от него.
„Песента ме водеше — отвърна той. — И тя имаше нужда от мен.“ Отговорът този път бе по-малко болезнен, но също толкова опровергаващ: „Ти беше самотен“.
И така продължи, всяка негова самозаблуда бе разобличавана и отхвърляна. Някои бяха очевидни, дребни самозалъгвания, с които да опази гордостта си, други разкриваха лъжи, които бяха станали част от него, щитове, необходими, за да опазят здравия му разум. В него разцъфтя болка, докато те бяха изскубвани, оставяйки го залитащ от объркване.