— Хубав номер — изсъска през стиснати зъби.
Раздвижи се с бързина, която не би трябвало да е по силите на толкова едър човек, отхвърли меча на Вейлин със сабята си, а после се завъртя и го ритна с ботуша си. Улучи го право в гърдите и го запрати към все още вършеещите копита на коня. Вейлин получи два коси удара, преди да издрала настрани и да си поеме въздух. Обвар прескочи коня, хванал сабята с две ръце на нивото на главата си. Щом краката му стъпиха на земята, скочи напред, насочил оръжието към шията на Вейлин. Мушкането бе силно; Вейлин изпъшка, докато го отбиваше, и усети жегването на острието, което одраска рамото му. Приведе се, когато Обвар се завъртя и сабята му разсече въздуха, а после върхът на меча му се стрелна към очите на сталхаста. Онзи отскочи навреме, за да не бъде ослепен, макар и не без да получи дълбока резка над челюстта.
Обвар се отдръпна, изруга и избегна следващия удар на Вейлин, насочен към рамото му. От раната на лицето му пръскаше кръв и той изруга отново, макар че надеждите на Вейлин яростта да го направи непохватен се оказаха безпочвени, когато сквернословията на сталхаста преминаха в смях.
— Не е зле — каза той с влажно хъхрене и Вейлин видя блясъка на зъбите му през червената каша на раната. — Никак не е зле.
Движейки се със същата смущаваща бързина, Обвар се хвърли в поредица атаки: мушкаше и сечеше и сабята и мечът звънтяха, докато Вейлин отбиваше ударите. С всеки удар Обвар настъпваше, изтласкваше го назад, опитваше се да скъси разстоянието и да използва предимството си на много по-едър. Вейлин продължи да отстъпва, като парираше всеки удар и си отваряше очите за пролука. Тя се появи, когато Обвар удължи прекалено много едно мушкане и даде на Вейлин нужната част от секундата, за да го резне по предмишницата.
„Не можеш да повалиш дърво с един удар на брадвата — бе съветът на инструктор Солис от най-ранните дни на Вейлин в Ордена. — Умението може да победи силата, но само когато е в комбинация с търпение.“
Обвар изсумтя от ярост и болка, преди да се хвърли в нов вихър от атаки, и този път напредваше прекалено бързо. Вейлин му позволи да скъси разстоянието, изкушавайки го да посегне към ръката му с меча. Когато пръстите се свиха върху китката му, Вейлин остави острието да падне от дясната му ръка, улови го с лявата и резна Обвар през корема.
Сталхастът отскочи с типичната си бързина, но не и преди да получи дълъг срез от корема до гърдите. Раната не бе достатъчно дълбока, за да причини сериозна вреда, но кървеше обилно. Като го видя как трепва от болка, Вейлин се шмугна под бесния му контраудар и го резна пак в горната част на бедрото. Усети жилването на противниковата сабя, чийто връх одраска гърба му, докато отскачаше, но порязването бе плитко.
Вейлин закръжи около Обвар, като избягваше непрестанните му удари и нанасяше рана след рана по крайниците му. Скоро сталхастът бе заобиколен от кръг кървави пръски и главата му започваше да клюма — силите му гаснеха.
— Предай се — каза му Вейлин, като отби поредния удар, най-бавния досега, и отвърна с рязване по бицепса на Обвар. — Не е нужно да умираш днес, не и за него.
Сталхастът отстъпи със залитане, червени струйки бликаха от раната на лицето му при всяко тежко вдишване.
— Да умра ли? — попита той. Думите му бяха завалени от кръвта, макар че Вейлин долови горчивината в тях. — Аз вече умрях. — Олюля се и се смъкна на колене, подпирайки се на сабята си. — Когато чух песента на онази кучка.
— Какво чу? — попита Вейлин и спря. Въпреки растящата слабост на Обвар остана на един меч разстояние от него. Знаеше, че е глупаво, че би трябвало да довърши сталхаста веднага, но нуждата да узнае надделя над предпазливостта му. — Какво чу?
Обвар кимна вяло с глава към Келбранд, който продължаваше да гледа двубоя с нетрепваща бдителност.
— Той… не ме обича — каза Обвар. — Никога не ме е обичал. Нито когато бяхме момчета, нито сега. Просто му бях… — той оголи алените си зъби в усмивка — полезен.
Нямаше никакво предупреждение, преди да скочи, нито изразът на лицето му се промени, нито тялото му се напрегна отново. Това бе най-бързата му атака досега, сабята му излетя от земята, а краката му го изстреляха напред, с острие, насочено към кръста на Вейлин. В краткия миг, преди то да го улучи, Вейлин видя, че няма шанс да го блокира, но в бързината си Обвар му бе дал възможност за негов собствен убийствен удар.
Мечът потъна в корема на Обвар току под гръдния кош в същия миг, когато сабята се впи дълбоко в хълбока на Вейлин. Ако не беше шокът от пронизалия го меч, Обвар би могъл да го разсече чак до гръбначния стълб. Но вместо това сабята спря, стигнала достатъчно дълбоко, за да предизвика взрив на адска болка, която събори на Вейлин колене, изцеди силите му почти докрай и дръжката на меча се изплъзна от ръката му. Но раната не беше достатъчно дълбока, че да го убие, поне не веднага.