— Един бог… — каза Обвар и изпъшка от усилието, докато измъкваше сабята от плътта на Вейлин — си остава бог… дори и да те презира. — Отстъпи със залитане, все още с меча на Вейлин забит в тялото му. — А моят народ — добави и надигна сабята над главата си за смъртоносния удар — се нуждае от своя б…
Копитата на Дерка вдигнаха гъст облак прах, когато той прегази Обвар, и последвалата грозна гледка на гибелта на сталхасткия поборник остана скрита за публиката. Жребецът подскачаше и тъпчеше сред прахта известно време — всъщност толкова дълго, че докато свърши, Вейлин вече лежеше по гръб и тъмнината нахлуваше в съзнанието му. Усещаше как животът му изтича в пръстта на Степта, усещаше твърдата земя под бузата си, когато прахът се разнесе, за да разкрие трупа на Обвар — кървава каша от разкъсана плът и натрошени кости.
— Проклета кранта — промърмори Вейлин, когато главата на коня се наведе да го побутне с муцуна. — Очаквах те по-скоро.
Дерка изпръхтя и го побутна отново. Явно очакваше, след като са победили, да препуснат надалеч, но леденият студ, пропълзял в самата сърцевина на съществото на Вейлин, не оставяше у него никакво съмнение, че няма да язди никъде. Въпреки безграничната умора той усети да го обхваща паника. Сега, когато смъртта бе толкова близо, му се искаше да си припомни много неща, да извика в паметта си много лица, но времето бе срещу него и той успя да призове само едно, преди сенките да го погълнат.
Трета част
За онези от нас, които прекарваме дните си в опити да извлечем смисъл от безбройните загадки на съществуванието, една основна дилема ще остане завинаги неразрешена. Животът, сигурно разбирате, е зависим от смъртта. За да разцъфти нов живот, онова, което е било преди, трябва да погине. Сърната трябва да умре, за да може тигърът да живее, тигърът трябва да умре, за да не изяде всички сърни и децата му да имат какво да ловуват. Ние в своето високомерие си въобразяваме, че сме извън този цикъл. Та нима не сме сътворили чудеса? Нима не сме разгадали пътищата на звездите и не сме измерили теглото на целия свят? Нима не сме се обвили в това съчетание от лукавство и уют, което сме нарекли „цивилизация“? Да, направили сме всички тези неща и въпреки това в същината си оставаме не по-различни от тигъра или сърната. За да възникне нова подредба, нова цивилизация, старата трябва и ще погине. Изумрудената империя може да се нарича вечна, но е само лист оризова хартия, приближаващ се все повече към пламъка.
Моят народ няма календари, или поне не такива, които някога са били записвани. Манията за внимателно следене на отминаващите дни у хората, които живеят извън границите на Желязната степ, се смята за объркваща и безсмислена от сталхастите. Нима те не виждат звездите на небето? Нима не усещат мраза на идващата зима или топлината на лятото? Когато дните се затоплят, е време за лов или битки. Когато по Степта заблести скреж, е време да се разпъват палатките за дълго лагеруване и да се пазят зорко хранителните припаси.
Но има един конкретен ден, който трябва да бъде отбелязан, защото идването му е много важно. Когато звездата, наричана от жреците Вестителя на Невидимите, се появи между двата камъка, образуващи портата към Великата могила, е време онзи, който се смята за достоен за издигане в местра-скелтир, да се изправи пред въпроса на Невидимите. Ето защо, когато вятърът започна да хапе и първите ледени кристали нашариха тревата, ние се събрахме да гледаме как Вестителя се издига над хоризонта, за да може брат ми да отговори на третия и последен въпрос.
Във всичко това имаше чувство за неизбежност. Голямата шир от лагеруващи скелдове бе обзета от празнично настроение, което не оставяше място за съмнения. Независимо за какво настояваха ритуалите на жреците, Келбранд вече бе признат за местра-скелтир от почти всички, що се именуваха сталхасти. Нещо повече, той бе избраният Мрачен меч на Невидимите, по-велик от всеки обикновен човек. Всички скелтири се подчиняваха на думата му, а занаятчиите го смятаха за бог, или поне за богоподобен в щедрите си и милосърдни дела. Аз бях също толкова уверена като всеки друг през онази първа нощ; когато песните се усилиха и сталхастите се отдадоха на гуляите си, в ума ми нямаше никакво съмнение. Утре брат ми щеше да отговори на третия въпрос, да се издигне в местра-скелтир и великият поход на юг щеше да започне. Това, което не знаех, което Истинският сън не ми бе разкрил, беше, че местра-дирмарът имаше въпрос и за мен.