Прекарах вечерта в компанията на малката си група от Божествената кръв, защото копнеех да остана встрани от плътските страсти и неизбежното насилие в по-късния етап на празненствата. Те вече бяха шестима, всеки от тях взет от редовете на занаятчиите и получил ново име, заедно с благоразположението на Мрачния меч. През следващата година към тях щяха да се присъединят още — Надарени хора, открити сред развалини на градове и лагери, но те бяха различни от първите шестима. Родена сред сталхастите, аз имах сума ти братя и сестри, и повече братовчеди, отколкото мога да запомня, но ако изключим Келбранд, никога не бях разбирала истинската природа на семейството, не и докато не създадох свое собствено.
— Ох! — Вариж изруга и дръпна ръката си от ръката на Ереса, с което предизвика бурно веселие у останалите. Това бе игра, която играеха — държаха ръката ѝ колкото дълго могат, докато тя постепенно увеличаваше потока на силата през пръстите си. Вариж, по причини, които ставаха все по-очевидни, винаги издържаше най-дълго.
— Този път го направи по-гадно — обвини я той, като свиваше и отпускаше ръката си и духаше върху нея.
— Мъж, който може да строши камък, не може да издържи на малко повече гъдел? — смъмри го Ереса в отговор. После протегна ръка към Шулан, пухкава бивша робиня от една от по-северните могили. Когато я намерих, тя бе мършаво създание, което привличаше мишки в залаганите от нея примки, без сама да разбира как. В онези дни с радост би се врекла във вярност на някое краставо куче, ако това означаваше пълен стомах, а оттогава апетитът ѝ почти не бе намалял.
— Не, благодаря — каза тя, докато дъвчеше прясно изпечен кози бут.
— Не си никак забавна. — Ереса се нацупи и протегна ръка към мен. — Божествена?
Усмихна се дяволито, когато се втренчих с раздразнение в нея. Колкото и да настоявах да се обръщат към мен само по име, те не преставаха да ми измислят все по-грандиозни титли.
Тъкмо се канех да я смъмря за пореден път, когато видях високия Джукар да става и да тръгва към чергилото на палатката. Той бе необичаен сред бившите роби с това, че никога не се бе трудил на могилите. Скелтирът, който го заловил като малък, бързо разпознал неестествената му способност да проследява дивеч, често без да се нуждае от следи. Ето защо през следващите години на Джукар му бил спестен робският труд, но не и камшикът, понеже господарят му бил нетърпелив ловец. Поради това съвестта ми не бе никак смутена, когато Келбранд заповяда на Обвар да отсече главата на скелтира заради отказа му да се лиши от онова, което той наричаше своето най-добро куче.
— Някой идва — каза Джукар и се обърна към мен с предупреждение в очите. — Някой като нас.
Долових познатото чувство на събираща се сила, докато всички други станаха бързо от постелките си, за да се наредят в добре отрепетирана формация около мен. Ереса и Вариж застанаха между мен и чергилото, а Килен, младежки красивият повелител на пламъците, мина от лявата ми страна. Неговата също толкова Надарена и също толкова красива близначка Джила застана отдясно, а Джукар отиде да пази тила. Междувременно Шулан се скри в сенките в дъното на палатката, където едно грамадно ловно куче чакаше заповедите ѝ. Издигането на Келбранд до голяма степен бе намалило разпокъсания характер на Хаста, но понякога смъртните вражди продължаваха, а аз никога не бях толкова сигурна в положението си, че да се смятам за недосегаема за такива неща.
Мъжът, който се наведе, за да влезе в палатката, бе висок — всъщност почти колкото Обвар, но значително по-слаб. Познах в него един от по-нисшите жреци, когото често бях виждала на заден план, когато местра-дирмарът извършваше някой ритуал. Подобно на всички, призовани в жречеството, той беше мършав, с хлътнали бузи под хлътнали очи и преждевременно сбръчкана от възрастта кожа. Долавях силата във вените му, която го бележеше като един от Божествената кръв, но тя бе дребна работа в сравнение с хората, стоящи срещу него в тази палатка, като песен, нашепвана във вихрушка.