— Какво искаш? — попитах.
Очите му се плъзнаха по всички ни подред и се присвиха в непогрешима гримаса на чиста завист, преди обичайната му безстрастност да се върне.
— Местра-дирмарът… — започна той и се поколеба, преди да изрече следващата дума с отвратено нежелание — изисква вашето присъствие.
— Защо?
— Не ми се полага да знам намеренията му. Аз служа на Невидимите, а те говорят чрез него. Ще отхвърлите ли словата им?
„Старецът е просто лъжец, а ти си негов заблуден роб.“ Затворих тези думи зад стиснатите си зъби. Жреците винаги са умеели да предизвикват гнева ми — гняв, който знаех, че ще замъгли разума, който ми е нужен тази нощ.
— Ще отхвърля всичко, което пречи на божествения път на брат ми — казах.
Гримасата на нисшия жрец се върна за миг, този път примесена с доловим гняв. Но колкото и да бе ядосан и каквато и сила да течеше във вените му, той трябва да знаеше, че не би могъл да се мери с обединените дарби на хората, които ме пазеха.
— Местра-дирмарът — продължи жрецът и тонът му бе суров, но натежал от неизречен смисъл — ми нареди да ви кажа, че желае да сподели един сън с вас, сън за истина.
„Винаги ли са знаели? — зачудих се, докато срещах погледа му. — И ако е така, защо са ме пощадили?“
— Къде? — попитах. Мразех се за неуверената дрезгавост в гласа си.
Като видя страха ми, ъгълчетата на устата му трепнаха в нещо, което подозирах, че е най-близкото подобие на усмивка, до което са достигали от десетилетия насам.
— В Гробницата.
Отказах да се срещна сама с него и взех с мен Ереса и Вариж, докато слизах по каменните стъпала в мрака. Казах на другите да чакат в самата Гробница и им заповядах на южняшкия език да въздадат кърваво и огнено наказание на събралите се нисши жреци, ако отдолу долетят викове или суматоха.
Разбира се, знаех какво лежи под Гробницата — всички сталхасти знаеха, макар че малцина го бяха виждали и говореха за него само шепнешком. Отдавна предполагах, че то трябва да е ужасно и чудесно, затова бях леко разочарована от гледката на черен каменен блок, нашарен със златни жилки, вместо многоцветната и сияеща колона във въображението ми. Но въпреки това в него имаше сила. Усетих я, когато се приближих. Приличаше донякъде на чувството, което изпитваш в близост до друг от Божествената кръв, но бе по-непостоянно и напомняше за гнездо на стършели с непрестанното си дисхармонично жужене.
Местра-дирмарът стоеше със събрани ръце и наведена глава, съзерцавайки камъка. Остана неподвижен и с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми, докато не се прокашлях нетърпеливо. Дори тогава минаха няколко секунди, преди да заговори, и тъгата в гласа му ме изненада.
— Знаеш ли какво направи? — попита ме той.
— Помогнах на брат си в божествената му мисия — отвърнах бързо, като подозирах някаква клопка във въпроса.
— Божествената му мисия — повтори той, изговаряше всяка дума с мека, горчива прецизност. Умълча се пак и очите му се задържаха върху камъка, преди бавно да ги вдигне към мен. — Ти го спаси, нали? В битката с вотените преди толкова много години. Твоето видение, твоят сън за истината.
Огледах стаята и безпокойството ми се усили. Ереса и Вариж пристъпиха по-близо до мен, доловили вълнението ми.
— Тук сме сами — увери ме местра-дирмарът. — Поне — добави той и протегна ръка така, че дланта му се задържа над камъка — толкова сами, колкото е възможно на това място.
— Откога знаеш? — попитах. — За сънищата?
— От първото ти посещение във Великата могила. — Тик на веселие се появи в погледа му, като видя как ръката ми посегна инстинктивно към тигровия зъб под робата ми. — Да не мислиш, че това те е предпазило от нас? Безполезна дрънкулка с резбовани на нея празни дрънканици. Не, заплахите на брат ти бяха това, което възпря ръката ми, защото бях страхливец. А когато осъзнах размера на своята лудост, ти вече бе събрала тази паплач. — Жрецът посочи с брадичка към Ереса и Вариж.
— И все пак, въпреки че природата ми е била разкрита, никога не си заповядвал да ме доведат тук. Защо?
— Защото това щеше да му даде извинението, което той желае толкова отчаяно, да унищожи нашия орден и да присвои Гробницата. Това е била поне отчасти причината му да те накара да намериш тези другите. Колкото и полезни да са били, те бяха просто стръв в капана му. — Той килна глава и повдигна присмехулно вежди. — Не знаеше ли?