— Лъжи. — Изсмях се презрително и поклатих глава. — Това е единственото, което си можел да предложиш някога, старче.
Обърнах се да си вървя, но спрях, когато той заговори пак. В гласа му нямаше особена настойчивост, но тихата искреност в него, натежала от страх и тъга, бе достатъчна, за да ме прикове на място.
— Той трябваше да умре в онзи ден.
Обърнах се и го видях, че отново съзерцава камъка. На лицето му бе изписана смесица от умора и още нещо, което бе толкова неочаквано, че трябваше да се взирам озадачено в него няколко мига, преди да го разпозная. „Омраза. Той мрази това нещо.“
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Битката с вотените. Това беше предначертано. Воинът на белия кон, за който ти го предупреди. Брат ти трябваше да умре. Ето защо не предприехме нищо срещу него досега, позволихме на силата му да расте, позволихме му да изгражда своите съюзи. Той бе полезен в това отношение, събра всички сталхасти заедно, обедини ни. Затова го оставихме да живее, уверени, че рано или късно ще умре, въпреки опасността, която представлява.
Въздъхна тихичко и омразата върху лицето му се смени със срам.
— Високомерието на властта е ужасно нещо. Заслепява те, подхранва илюзията ти за контрол, но това не може да бъде контролирано. — Той махна с ръка към камъка. — А сега и брат ти не може да бъде контролиран. Кажи ми, какво мислиш, че ще направи той, след като бъде обявен за местра-скелтир?
— Ще изпълни божествената мисия, предопределена от Невидимите преди векове. Нима не искаш точно това?
— Ах, да. Великият поход до Златното море. Ти ме нарече лъжец и беше права. Ролята на жреците е да лъжат, а нашата божествена мисия е може би най-голямата лъжа. Отдавна, когато предците ни за първи път разбрали каква опасност представлява това нещо, те били изправени пред затруднение. Как да обвържеш един свиреп и много прагматичен народ от воини с нещо, което не могат никога да видят? Бог, чието слово не могат никога да чуят? С лъжи, разбира се, с лъжи, които обещават всичко. Един ден ще се въздигне великият господар на сталхастите и ще ни поведе, за да завладеем южните земи, така че всички да познаят благословията на Невидимите. И това подействало. Самото обещание за божествен предводител и славно бъдеще било достатъчно, за да държи скелдовете в подчинение на Гробницата повече от хиляда години. Но това обещание никога не е следвало да бъде изпълнявано, докато брат ти не го направи реално.
Прикова ме с поглед, изпълнен със сурово обвинение.
— Ти трябва да си знаела какъв ще стане той, или поне да си подозирала. Скоро той ще пролее океан от кръв, голяма част от нея наша собствена. И всичко това защото ти застана на пътя на съдбата. Защо?
Още веднъж се изкуших да си тръгна, просто да изляза и да остана глуха за въпросите му. Какво право имаше той да изисква отговори? Този огорчен старец. Обаче не си тръгнах. Макар да беше лъжец, бях доловила достатъчно истина в думите му, за да остана там, изложена на неговата присъда.
— Обич — казах. — Спасих го, защото го обичам.
— Значи ти си също толкова негова жертва, колкото ще станем и ние. Той не те обича — нито теб, нито никого. Това е отвъд неговите способности. Сила. — Жрецът кимна към камъка и аз усетих как стършеловото гнездо запулсира за секунда, сякаш долавяше враждебността му. — Силата, която се крие в това. Единствено нея иска той. Силата, която ние отдавна се мъчим да удържим, защото това е истинската мисия на сталхастите. Свирепи бяхме ние и още по-свирепи станахме, подтиквани от поколения жреци, защото знаехме, че за да удържим това нещо, ще ни е нужна сила, дори жестокост. Безчет роби измряха, за да ни направят велики, само и само за да сме сигурни, че никой друг няма да сложи ръка върху това.
— Този камък е източникът на Божествената кръв — казах аз, докато в главата ми се трупаше дезориентираща болка на неразбиране. Нещо повече, дълбоко, болезнено гадене се надигаше в стомаха ми. Хрумна ми, че старецът все пак е възнамерявал да ми причини зло, че притежава дар, който му позволява да предизвиква болести. Но това подозрение бе прогонено от нова пулсация на силата в камъка и аз разбрах, че гаденето ми не е предизвикано от жреца. А от него.