— Дарбата ти е голяма — каза и ме повлече към камъка. — Може би достатъчно голяма, за да ги засити за години напред.
Съпротивлявах се с всички сили, посягах да му издера очите, опитвах се да се мятам, докато костеливата му ръка ме държеше през кръста, но се чувствах като дете, което се бори в хватката на възрастен.
— Знай, че това не ми доставя удоволствие — каза той и ръката му, стиснала моята като в менгеме, я затегли към камъка. — Но трябва да бъде сторено. Това ще ни спечели време, ще ги прати обратно в ступора им. Тогава ще можем да съберем сила, за да му се противопоставим…
Думите му бяха прекъснати от силно влажно тупване зад нас. Жрецът ме извъртя рязко и нададе жален хленч при гледката, разкрила се пред очите ни. Високият нисш жрец, който ме бе призовал, се свличаше бавно по грубия камък на стената, а вътрешностите му се сипеха през раната, която го бе разсякла от рамото до слабините. По някаква прищявка на съдбата бе още жив и хлътналите му очи сега блестяха ярко, докато се взираше в местра-дирмара с жално разкаяние — един умиращ човек, молещ за прошка.
— По-добре я пусни, дърт шибаняко — рече Обвар, като пристъпи от сенките, и от грамадната му сабя капеше кръв, докато я въртеше с небрежно майсторство. — Нещата и без това са достатъчно лоши за теб. Ще станат още по-лоши, ако той забележи някакви синини по сестра си.
В сенките зад него се очертаха още фигури, сталхасти от скелда Кова, които влачеха жреци по пода, всичките вързани и със запушена уста. Някои плачеха, други молеха за милост, но повечето мълчаха и коленичиха с наведени глави, когато Келбранд се приближи откъм стълбището. Хватката на местра-дирмара се отпусна, когато брат ми излезе цял в светлината на факлите. Старецът залитна назад, на лицето му бе изписана странна смесица от непокорство и ужас, а костеливият му гръден кош се надигаше и спадаше, докато той си поемаше един накъсан дъх след друг.
Аз отидох бързо при Ереса и Вариж. И двамата бяха паднали на колене и премигваха объркано. Като проверих очите им, видях, че какъвто и контрол да е упражнил жрецът върху тях, вече го няма, макар че и двамата си оставаха бледи и трепереха.
— Преди да започнем — каза Келбранд на местра-дирмара, — мисля, че имаш въпрос за мен.
Лицето на стареца потръпна, докато се мъчеше да се овладее, и в крайна сметка решителността спечели двубоя със страха, той стисна челюсти и се взря мълчаливо в Келбранд.
— Накълцай на парчета някой от тези — каза Келбранд на Обвар, като махна към вързаните нисши жреци. — Няма значение кой.
— Стой! — обади се местра-дирмарът, когато Обвар надигна сабята си. Жрецът си пое треперлив дъх и се изпъна, после заговори на Келбранд с тържествения тон на древен ритуал. — Келбранд Рейерик, наричан още Мрачния меч, искаш ли да получиш благословията на Невидимите и да бъдеш обявен за местра-скелтир на сталхастите?
— Хмммм. — Келбранд се почеса по брадичката, преструвайки се на замислен, което предизвика гърления кикот на Обвар. — След съответния размисъл — каза брат ми, — май искам.
— Тогава докосни камъка — заяви старецът и насмешлива нотка се промъкна в тона му, а в погледа му все още блестеше непокорство. Пръстът му посочи камъка и в гласа му зазвуча писклив и отчаян триумф, когато той продължи: — Ти си роден от жена с Божествената кръв, но нямаш дарба. Във вените ти няма сила. Ти си само един смъртен, а през епохите всеки смъртен, който е докоснал камъка, е получил само бърза смърт. Това е целта на третия въпрос — въпросът, който, дори ако претендентът за водач на сталхастите получи възможност да му отговори, гарантира, че никога няма да има местра-скелтир.
— Ти си глупак — казах на жреца, като се изправих и тръгнах към него. — Ти и тези останалите ще умрете тук. Доколкото хората някога ще разберат, моят брат е отговорил на третия въпрос, защото кой би могъл да твърди противното?
Позволих си да се засмея на жалкото объркване върху лицето му, а после се обърнах към Келбранд.
— Предпочитам да го направиш бързо. Хайде, свършвай и да се махаме оттук.
Той обаче не гледаше мен, а бе вперил поглед в камъка. Фалшивата пресметливост отпреди малко вече я нямаше, заменена от дълбок и сериозен размисъл.
— Не може да го мислиш сериозно — казах и сложих ръка на неговата, когато той не ми отговори, все още втренчен в камъка. — Келбранд. Нали го чу какво каза…