— Да. — Той ме хвана за ръката и се усмихна, преди да отстъпи встрани. — Чух го. Обвар, отведи сестра ми и придружителите ѝ от това място. Искам да пообщувам насаме с Невидимите. А, и освен това ми остави ножа си.
И така, почитаеми читателю, най-сетне стигаме до решителното събитие, което с времето щеше да ми донесе прозвището Предателката на Мрачния меч. Ако не бях толкова честна, щях да припиша промяната на мнението си на кървавата разправа на Келбранд с жреците. Вярно е, че писъците, долитащи откъм Гробницата, бяха ужасяващи и продължиха дълго, предизвиквайки всевъзможни неприятни догадки за действията на брат ми долу. Вярно е също, че гледката на Келбранд, когато той най-сетне се появи от сградата, предизвика в сърцето ми хлад, който никога не се разнесе напълно. Но не кръвта, оцапала ръцете му от китките до раменете, нито окървавеният нож, който той подхвърли на Обвар, положиха началото на пътя ми от сестра към предателка — това го направиха очите на брат ми.
Той винаги бе имал пронизителния взор на човек, надарен с интелигентност и интуиция, да не говорим за хитрост. Ето защо да станеш обект на внимателния му оглед често бе смущаващо преживяване за хората, които нямат това щастие. Но тази нощ бе различно. Огледът му вече бе придружен със знание, с чувството, че той е наясно с отговора на всеки въпрос, който би могъл да зададе.
Затова, когато го попитах дали е докоснал камъка, отговорът му не ме изненада.
— Ама разбира се, конче. — Засмя се и ме привлече в окървавените си обятия. — И ето ме тук, жив и здрав. Това беше само още една лъжа на труп, когото е по-добре да забравим.
— Какво стана? Какво…?
Млъкнах, когато той се отдръпна и сложи пръст на устните ми. Усмивката му бе топла както винаги, но в знаещия му поглед имаше и предупредителна искрица, която не бях виждала дотогава.
— Влязох в контакт с Невидимите — каза той. — Както може да се очаква от един местра-скелтир. И те ми дадоха дарби, скъпа сестричке! Камъкът е източник на сила — ето това криеха жреците толкова дълго, гниейки в своята алчност и привилегии. Поискай нещо от Невидимите с чисто сърце и те ще те възнаградят.
Искаше ми се да му повярвам, също толкова силно, колкото ми се искаше да не вярвам на местра-дирмара, но открих, че не мога. То бе в очите му, когато ме пусна и се обърна към Обвар, това чувство за знание, и то породи у мен увереност, че брат ми е излязъл от Гробницата променен, и тази промяна стигаше до самия център на съществото му, защото в добавка към различния му поглед сега долавях у него и сила. Келбранд бе получил дарба.
— Ще направим обиколка на лагера — каза той на Обвар. — Жреците никога не са били обичани, но все още има хора, които таят неразумна вярност към старите традиции.
— Вярно е — съгласи се Обвар. — Но след онова, което се случи, едва ли ще изрекат нещо на висок глас.
Келбранд тръгна към портата с решителна крачка, а в тона му имаше бодро веселие.
— Няма да им се наложи. Малко конче, ще те намеря на заранта. Виж дали не можеш да измислиш някаква церемония за отбелязване на събитието. От мен ще се очаква да извърша някакъв ритуал. — За миг той се обърна пак към мен, разпери ръце и гласът му бе тържествуващ. — Защото утре започва великият поход към Златното море!
Всъщност началото на великия поход се оказа донякъде погрешно наименование, защото той на практика представляваше поредица от кампании и съюзи пред следващите две години. Макар че бяхме постигнали господство над Желязната степ, сталхастите не бяха единствените, яздещи из необятните ѝ простори. Още преди поколения много племена на юг и на изток бяха изтласкани в южните земи, за да бъдат унищожени, но онези, които оставаха, все още бяха значителен брой, макар да нямаха надежда да се мерят с нас в боевете. Келбранд обаче не желаеше да се сражава с другите степни народи, защото ги смяташе за прекалено ценни като воини.
Ето защо той бързо отхвърли предложението на Обвар първият етап от великия поход да бъде унищожението на тулите — конфедерация от племена, които населяваха Западната степ чак до крайбрежните планини.
— Кожените ездачи ли? — рече презрително Обвар, когато Келбранд обяви намеренията си. Названието бе свързано с тулския обичай да се обличат в доспехи от заякчена волска кожа.