Тъкмо падането на Лешун-Хо доведе до следващата ми крачка по пътя на предателството. Колкото и да бях смутена от промените в брат ми, още не разбирах напълно колко дълбока е тази трансформация. Като се сетя сега как обикалях из завладения град, се чудя на собственото си безразличие към разрухата и страданията наоколо. Келбранд бе забранил обичайното плячкосване и безпричинни убийства, които придружаваха падането на някое селище, но въпреки това клането както на войници, така и на цивилни, бе значително. Тулите бяха особено свирепи, защото това бе първата им възможност от много години да задоволят страстта си към грабежите, и не проявяваха никакво колебание да посекат всеки собственик, който се осмели да протестира срещу кражбата на ценностите му. Ето защо, въпреки че по-голямата част от населението преживя падането на града, осеяните с трупове и облени в кръв улици все пак представляваха ужасна гледка.
— Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! — чувах да мърмори неспирно Ереса, докато подминавахме една сцена на трагедия след друга. Млада вдовица ридаеше над трупа на изкормения си съпруг, а двете ѝ деца стояха наблизо вцепенени и ококорени от шок. Един здравеняк бе приклекнал в сянката на някаква ковачница и със стоическа физиономия увиваше с бинт чуканчето на лявата си ръка. Добре облечена жена с невероятна красота стоеше до един фонтан, напълно невредима, но крещеше с пълно гърло. Не различих никакви думи, само неспирни писъци на безутешна скръб.
— Милосърдието е слабост… — продължи да мърмори Ереса, извръщайки се от пищящата жена.
— Престани — сопнах ѝ се. — Това беше кредото на жреците. Вече нямаме нужда от него.
Опитите да успокоим жената се оказаха безполезни, затова я оставихме да крещи и продължихме нататък. На следващия ъгъл заварихме истинско клане. Тулите бяха събрали останките от градския гарнизон на собствения им плац и ги бяха вързали в дълга редица. Извличаха ги напред един по един, за да ги обезглавят, да срежат вървите и да изтеглят трупа настрани, преди да накарат следващия в редицата да коленичи пред въоръжения с ятаган воин с внушителна осанка. Както им беше обичай, тулите се забавляваха с главите, изтръгваха с клещи зъбите им, за да си направят от тях любимите си трофейни огърлици. След това все още кървящите глави с отпуснати челюсти бяха набивани на копия, които щяха да бъдат наредени в кръг около лагера им за победния пир довечера.
Бях поразена от тъпото покорство на тези обречени души — редицата се тътреше напред с мътни очи и робски превити гърбове, а лицата им бяха провиснали по-скоро от пълно изтощение, отколкото от страх. Докато очите ми се плъзгаха по редицата, се надигнах изненадано, щом зърнах сред тях няколко цивилни, възрастни мъже в роби, вместо в униформи, а също и няколко жени и младежи. За разлика от войниците, те съвсем не бяха толкова покорни, умоляваха плачливо пленилите ги воини или ги обсипваха с ругатни. Други се държаха по-стоически: един стар брадат мъж с проста кафява роба привлече погледа ми с това как крачеше напред изправен, с безизразна твърдост, запазвайки някак си своето достойнство дори когато коленичеше под острието на ятагана.
— Предимно учени и техните ученици — обясни един тулски воин в отговор на въпроса ми. Бе често срещано заловените войници да бъдат екзекутирани след победата, но тук разнообразието от жертви бе необичайно. — Заповеди на Мрачния меч — добави той и изпъшка, докато изтръгваше един зъб от наскоро отсечена глава с железни клещи.
„Учени и техните ученици — повторих си наум и ми беше лесно да разбера логиката на Келбранд. — Хората с достатъчно знание и мъдрост не могат да бъдат така лесно привлечени от Мрачния меч.“
Продължихме и минахме покрай още ужаси, докато не стигнахме до широкия площад, където се намираше Храмът на Небесата. Изненадах се да го намеря невредим, централната триетажна сграда с наклонени покриви бе незасегната от огън или стрела, а околният парк с параклиси и статуи изглеждаше непокътнат и едва ли не безметежен в дима, носещ се откъм улиците. Но макар че самият храм бе пощаден, когато влязох вътре, открих, че обитателите му не са.
Монасите лежаха в най-голямото светилище в бъркотия от окървавени лица и крайници, а кръвта се открояваше ярко върху светлите им сиви и бели роби. Беше невъзможно да се преброят точно мъртвите, но изглеждаше, че целият орден на този храм е загинал, с изключение на двама.